Изчаках жената да се прибере, а след това се нахвърлих върху най-малкия от моите мъчители. Той се заливаше в смях и особено жестоко ме шибаше с коприва. Беше ясно, че моите страдания искрено го забавляват. Децата са по-жестоки от възрастните, тогава разбрах и това. Грабнах най-малкия от братята и го запратих с всичка сила към една стена. След малко той ревеше с такова гърло, че всички разбраха какво бях направил.
Другите две деца изтичаха до къщата. Разбрах, че съм направил грешка, но не се притеснявах, според мен истината и правдата бяха на моя страна. Това беше единственият начин да се спася от моите мъчители.
От къщата излезе мъж с пръчка в ръце. Той изслуша смаян моите обяснения. Разказвах му какво децата на господаря правеха с мен. Той обаче не ги осъди по никакъв начин. Гледаше ме учудено и каза:
„Ти си роб.”
Това „роб” явно обясняваше всичко. На света няма нищо по-лошо от това да си роб.
Мъжът ме наби ужасно. От къщата притичаха и други хора. Единият в ръката си държеше тежък бич и също започна да ме удря, но така, че след всеки удар кожата ми се цепеше и от нея течеше кръв.
След това научих, че това били роби като мен. Тогава разбрах, че и робите се измъчват помежду си, те са роби, защото напълно са изгубили човешкото си достойнство. Така както може да те набие роб, друг не може. Те мразят най-много хората под себе си и са готови да ги наказват, но на тези над тях са готови да целуват задниците. Това са робите - тъпа, безлична тълпа, която заслужава участта си. Робът е готов да се нахвърли върху друг роб, защото е паднал и защитава правата на своя господар, но сам няма права, освен да робува и да умре. Робът не живее, а робува, това неговото не е живот.
От този ден за мен настъпи ад. От една страна непрекъснато ме измъчваха, а от друга ме накараха насила да приема християнството. Отначало мислех, че новата религия ще облекчи като мехлем наранената ми душа, но не стана така. Започнах да разбирам лицемерието на това общество и неговата скрита страна. Повечето от тези мъже само се правеха, че следват Христа, те бяха робовладелци и зли хора. Това, че станах християнин, с нищо не облекчи участта ми.
Децата на господаря вече ме малтретираха съвсем открито и със самочувствието на хора, имащи право да го правят. Така те се отнасяха и с другите роби. Скоро разбрах, че тези, които ме бяха били най-жестоко, бяха най-жестоко малтретирани от господарите. Така те искаха да покажат лоялността си и може би затова бяха толкова жестоки към мен, но това не пораждаше уважение у господарите, а още по-голямо презрение към тях.
Аз не исках и не можех да се пречупя. Знаех, че те искат да ме видят прекършен, примирен и с наведена глава, но аз бях българин и не можех да направя това. Осъзнах, че това, което ме правеше силен - българският дух, можеше и да ме погуби, защото, макар и роб, нямаше да сведа глава. Опитвах, но единственото, което можех да покажа на моите мъчители, беше презрението и гнева си. Съпротивата ми обаче ги забавляваше. „Робът е гневен, колко весело!” - крещяха те и тичаха след мен.
Любимата игра на децата се състоеше в това да намажат лицето ми с кал или с по-лоши мръсотии, да увият около врата ми дебело въже и тогава да играят на палачи.
„Хайде да го обесим!” - викаше най-малкото. Останалите две по-големи се качваха на някое дърво. Избираха клон, след това прехвърляха въжето през него и като държаха въжето, скачаха. Така те се спускаха бавно надолу, а аз се издигах нагоре. Оцелявах само благодарение на това, че с две ръце се хващах за примката и така се спасявах да не увисна обесен. Момчетата ме държаха така във въздуха, докато не се уморяха. Плачех, молех ги да ме спуснат, но те го правеха едва когато загубех съзнание. Друг път най-малкото дете извикваше:
„Хайде да играем на „сляп просяк”!”
Момчетата завързваха очите ми и ме отвеждаха при водоскока. Там ме обръщаха с гръб и ме бутаха в басейна. Усещането беше все едно умирам. Първия път за малко щях да се удавя.