Друг път завързваха куче за гърба ми. След това го биеха с пръчки. Озверялото животно ме хапеше по гърба, задника, врата и ушите. Ето, още имам белези оттогава.
Гледах момчето, което седеше до мен. То беше българче и заради него си заслужаваше отново да има България. Не можех да повярвам, че това крехко тяло е преживяло всичко това.
- Момчетата обичаха да връзват глезените ми и така да ме разхождат, като ме караха да подскачам. Веднъж, когато минах покрай един розов храст, те, като се смееха, ме бутнаха в него и целият бях надран. Болката бе не по-слаба от зъбите на кучето.
Понасях всичко това, защото бях роб. Често със сълзи на очи молех младите господари.
- Хайде да играем на хубави игри - молех ги аз. Още от дете знаех много игри. Българските воини започваха да се обучават от най-ранно детство. Знаех много игри, повечето от тях бяха много интересни и с бойна насока. Те обаче се хилеха и не искаха да участват в игра, в която могат да загубят.
Прекарах в дома на господаря Максиминос около година. Това бе най-тежката година в живота ми. Чувствах се като в кошмар. За свой ужас открих, че бях забравил за България. Нямах време да се сетя за майка си, баща си и останалите си роднини.
За да оцелявам, се криех където намерех, навирах се в някой мрачен ъгъл или се свивах под някое легло и не излизах по цели дни. Когато пригладнеех, излизах да си взема къшей сух хляб, а после обратно се връщах откъдето бях изпълзял.
Докато бях там, нито един роб, мой брат по съдба, не ми предложи хляб, защита или топлина. Затова на света винаги ще има роби, защото всеки от тях мисли само за себе си и за собственото си оцеляване. Затова при животните не може да има роби, а при хората може. Хората са много повече егоисти от всички живи същества, те мислят само за себе си и когато трябва да се борят за оцеляването си, правят това за сметка на останалите. Хората не се интересуват от страданията на останалите, те лицемерничат понякога, но преди всичко мислят за себе си, защото собственият им страх заглушава всички други гласове в главите им.
Един ден момчетата ме откриха. Бяха ме търсили дълго време и бяха особено настървени. Не издържах на гаврите им. Скочих и се сбих с тримата. Двамата синове на Максиминос мечтаеха да станат легионери и да служат под знамената на Аспар. Аз обаче бях много по-силен от тях. Аз бях българин и вече се бях занимавал с „Да”. Освен това мизерията и гладът бяха калили тялото ми. Набих и тримата. Не простих и на най-малкия, който ме молеше за това със сълзи на очи.
Ревът на мъчителите ми привлече всички в къщата. Излязоха и господарят Максиминос, и един негов гост, с когото разговаряха.
„Какво има?” - попита Максиминос.
Един роб ме хвана за врата и като ме повдигаше от земята, ме завлече при господаря.
„Този роб - каза той - бие младите господари.”
Видях как лицето на господаря Максиминос промени цвета си. Разбрах, че нищо добро не ме чакаше. Видях също така как подтисна гнева си от уважение пред своя гост. После той кимна с глава да ме отведат. Знаех, че наказанието ми само се отлагаше, но нямаше да го избегна.
- Господарю! - виках и се молих аз през сълзи. Исках да му разкажа как живея и колко несправедливи са децата му към мен, но робът ме влачеше към плевнята. Явно бях развалил вечерта на господаря.
Стоях в тъмната плевня и очаквах наказанието си. Портата се отвори и там застанаха господарят и неговият гост. Двамата разговаряха за мен. Господарят ми благодареше на госта, че ще ме вземе. Максиминос постоянно повтаряше колко съм вироглав и неподчинителен. Гостът плати някакви пари на Максиминос и така аз смених господаря си. Новият ми господар беше Теофил, когото вие познавате.
Колко различни са двамата. Теофил е толкова добър и се грижи за мен. Той ми дава топли дрехи през зимата. Научи ме да разбирам, да говоря и да пиша на няколко езика. Теофил е добър човек, но това, което най-много ме радва, е, че той няма жена и деца. Помагам на новия си господар във всичко. Чистя, пера, мия чиниите, приготвям му това или онова, но сърцето ми ликува. Той се отнася към мен като към човек. Днес аз съм щастлив. Макар и роб, имам свобода в науката. Чета книги, коментари, превеждам. Днес виждам Константинопол по различен начин.
След това господарят реши, че съм умен и имам бъдеще в науката. Той взе една жена, която да се грижи в домакинството и да ми помага. Тя готви и се грижи за господаря. Двамата с нея се разбираме отлично.
Докато Бигил говореше, завесата се размърда и оттам излязоха Бероес и останалите мъже. Станах и се приближих до мага.
- Какво става? - попитах аз.
- Можеш ли да повикаш Таис? - каза магът.