Скоро доведох атинянката. Несторий отиде и говори с Хризафий, след това отиде до самия трон на императрицата и се наведе над нейното ухо. Скоро ние придружихме Таис. Марпалий стоеше пред една дървена врата в дъното на нашата аркада, В помещението влязохме всички ние. Тук бяха Леонтий, ученикът му Прокъл, аз и Бероес, Таис и Нефертари. Пред вратата до Маркиан и неговите войници застанаха Олджибай и Сиджими.
Когато влязохме в помещението, се отпуснах. То беше топло, а каменната камина гореше с всичка сила. Императрицата седеше в красив дървен стол с висока облегалка, който повече приличаше на трон. Той беше толкова красиво резбован, че никой друг освен императора и неговата съпруга не бяха достойни за него.
Когато влязохме, видимо развълнувана Елия Евдокия стана и посрещна баща си, като го прегърна нежно.
- Татко... - промълви тя.
След това се обърна към Таис. Двете красиви и грациозни жени се прегърнаха. В очите им имаше блясък. Елия Евдокия много добре си спомняше Таис. Двете се засмяха и се завъртяха в нещо като вихрен танц. Само за миг ми заприличаха на две малки момиченца, които си играят на зелена поляна окичена с цветове. Жените се засмяха с кръшните си гласове и смехът им като че съживи всичко наоколо. В съседната зала цареше лицемерие и всички чувства там бяха престорени и неискрени. Там всички се правеха на щастливи и танцуваха, но по скоро бяха напрегнати като на изпит. Този искрен смях между двете жени ме накара да си върна усещането за истина и искреност.
- Таис! - каза императрицата.
- Атиниада! - също така възкликна Таис и в това едничко име имаше вложено толкова много съдържание. Радост, че се виждат, изненада, че се откриват именно тук, в двора на императора, възхищение от това колко са красиви, жизнени и здрави, щастие, че отново са заедно.
Това поведение смути всички нас. Императрицата не се нуждаеше повече от нас. Тя дори не поиска да я запознаят с мен или с Бероес. Двете жени се отделиха и започнаха да си говорят. До императрицата застана първата й дама, а зад Таис деликатна като сянка стоеше Нефертари.
Скоро ние се почувствахме ненужни. Оставихме двете жени и излязохме от стаята. Маркиан ме изгледа остро. В този момент пред мен се изправи Марпалий. От началото на вечерта той беше един от най-активните и постоянно сновеше между Хризафий и императора и останалите гости на приема. Много активен беше и бившият господар на Бигилас - Максиминос, когото аз вече мразех само заради това, което бе причинил на малкото българче.
- Посланик Ксеркс - някак вяло каза той. По това как произнесе името ми не можах да разбера какво чувства и какъв смисъл точно влага зад думите.
- Патриций Максиминос - също така неопределено отвърнах аз.
След това се дотътрих до мястото си. Чувствах се уморен от силната музика, от постоянното движение на цветове пред очите ми или пък историята на Бигилас ме бе уморила толкова. Не знаех дали от това, или просто вечерта вече бе напреднала доста, но се чувствах уморен.
За моя голяма изненада Марпалий седна до мен.
Може би напрежението да не бъдем разкрити и страхът от това в какъв капан сами се вкарахме беше причината да се чувствам така разбит.
- Уморен съм - без никаква подготовка каза Марпалий.
- Аз също много се уморих - отвърнах аз. Двамата приличахме на някакви старци с болежки, които напичаха на слънчице старите си кокали и се оплакват от болките в коленете си.
- Как намирате нашия двор, Ваше превъзходителство, посланик Ксеркс? Как е в сравнение с персийския двор?
- Дворът в Ктесифон е много по-различен - уклончиво отвърнах аз. Все пак бях посланик и дипломат. В Персия от Мер Нарс бях видял какъв е тонът в канцеларията и двора и сега се опитвах да го възпроизведа.
- Да! Дааа! - провлечено каза Марпалий.
- В Персия всеки велик владетел - шахиншах, носи ново лице на двора. Предишният ни владетел Яздегерд беше вглъбен в себе си мъж. Той се интересуваше от философия и обичаше да се уединява. Неговата любима музика беше тишината, четенето бе любимото му занимание. Малеке - неговата императрица, бе не по-малко начетена от него. По времето на Яздегерд дворът беше спокоен, цареше мир, хармония и тишина. Той приличаше повече на храм или библиотека, на място, на което се събират учени и духовни хора.
- Описвате ми рая, посланик - промълви Марпалий. - Искам да мога да дойда в Персия да видя този двор!
- Новият шахиншах, Негово величество Бахрам, е съвсем друг. Макар да е син на майка си и баща си, той е тяхна противоположност. Ако Яздегерд беше смирен като агнец и мъдър като орел, Бахрам е лъв. Той е хищен, обича музиката, жените, танците, приключенията и шума. Той се състезава, обожава да язди, бие се с мечове, стреля с лък, обича стиховете и добрата храна. Бахрам е готов да даде злато на онзи, който го зарадва и накара да се разсмее. Той е като вихрушка, самият той е шумен и увлича всички около себе си в собствения си вихър. Но най-много от всичко новият шахиншах обича лова. Той е готов да ловува със седмици. Може във всеки момент да тръгне на лов, във всяка свободна минута мисли, говори и мечтае само за лов. Най-много обича да ходи в блатата северно от Ктесифон, те са огромни и никой не смее да влиза там. Хората говорят, че там живее прадревен змей. Всички се страхуват от тези места. Всички освен шахиншаха. Той влиза в блатата без страх и в продължение на дълги, безкрайни дни и нощи ловува блатни антилопи. Там е без охрана и без придружаващи го хора. Понякога прекарва дни наред сам. Ако вземе някого със себе си, горкият човек оплаква съдбата си и сто пъти се прощава с живота си, докато проклина мига, в който е тръгнал на лов с този луд човек.