„Война!” От целия разказ на Марпалий запомних само това и то като с пирон се заби в съзнанието ми. Щеше да има война. Нещо в мен се навдигна, ликувайки. Не знаех какво ме касаеше всичко това. Това щеше да бъде война някъде си, между римляни и римляни. Думата „война” обаче ме накара да се почувствам жив и буден.
Теодосий, придружаван от Атиниада, се обърнаха и се прибраха в същата онази стая, в която се бе състояла срещата между двете атинянки. Огледах се и видях Таис. От одеве я бях изпуснал от очи.
След оттеглянето на императора, всички хора се разбързаха да си ходят. В залата изведнъж стана тъмно и тъжно. Множество прислужници се заеха да прибират масата, да почистват и да гасят свещите. Патрициите бързаха, все едно последният ще бъде хванат и бит. Стълбището едва побра стотиците хора. Всеки един от тях разговаряше с някого, оглеждаше се, за да види къде са близките му или се обличаше припряно. Ние също се включихме в потока. Колкото и да бе странно, не виждах воините на Маркиан.
Излязохме навън. Студеният вятър ме прониза за миг и ми напомни, че е зима. Снегът беше мокър и кишав. Повечето от хората имаха лектики с по четири роба, които ги чакаха отвън. Точно пред нас се движеше Кир - градоначалникът на Константинопол, той също влезе в лектиката си. Ние тръгнахме да се прибираме пеша. Съвсем скоро хората на Маркиан изплуваха от тъмното, обградиха ни и мълчаливо ни поведоха към двореца ни. Изпитах облекчение. Чувствах се толкова уморен, че не можех да мисля за защитата ни, а и можеше да се загубим. Войниците ни отведоха до двореца без никакви перипетии.
В следващите дни със затаен дъх следях вестите за това дали ще има война. Дали Теодосий щеше да изпрати армия, с която да върне властта в ръцете на законния император, братовчед му Валентиниан?
Научавахме всичко, без да излизаме от двореца си. Без да знаем как се бяхме оказали част от византийския двор, който се крепеше от слухове, клюки и клевети. За нас нищо не чувахме. Или вече бяхме престанали да бъдем интересни, или просто бяхме забравени и никой не ни казваше какво се говори за нас.
След няколко дни беше даден прием в чест на Гала Плацида и новия император на Рим. Бях изключително внимателен. Бяхме поканени на пира, но се опитвах да бъда невидим и не ми беше особено трудно да направя това. За разлика от предния път, сега бяхме само гости на пира, даван този път в чест на други, бяхме настанени на едни от последните места на една от масите. Там в тъмното, в галерията се чувствах много по-добре. Сиджими и Олджибай не бяха допуснати в залата и бяха принудени да чакат отпред, пред дървената порта на залата. Опитах се да се възпротивя, но преторианците ми обясниха, че охраната на всички оставала там. Аз възприемах Сиджими и Олджибай не като моя охрана, а като спътници, с които бяхме преживели толкова премеждия, ромеите обаче смятаха, че те са моя охрана. Охраната на персийския посланик. Скоро се примирих и влязохме само четиримата в залата. Седях в тъмното и наблюдавах случващото се около мен. Елия Евдокия и Таис отново намериха време да се видят. Този път Елия водеше със себе си едно малко момиченце, което едва ходеше, но беше облечено в толкова красива рокля, че приличаше на кукла. Детето бе много красиво, точно копие на майка си. Не можех да го погледна и да не се усмихна. Това беше дъщерята на императора и Елия Евдокия - Лициния Евдоксия. Дълго време гледах момиченцето, което имаше вроденото благородството на василевса и красотата и грацията на майка си. С усилие откъснах очи от нея, за да разгледам и останалите гости, които ме интересуваха. Бероес говореше с Несторий и Леонтий, но техните разговори вече не ми бяха интересни. Само за няколко дни тук от вглъбен в себе си мислител се бях превърнал в царедворец. Кръвта ми кипеше при мисълта, че се намирам в центъра на света или поне на западния свят. Тук се решаваха съдбите на цели народи, ковеше се бъдещето на света.
Скоро видях Гала Плацида, тя беше красива зряла жена, до нея имаше две деца, по-голямото беше красиво момиченце на 12-14 години, с красиво лице и дълга руса коса. На главата си то имаше диадема отрупана с бисери. Момченцето трябваше да е на 6 години, то имаше красиво обло личице, това сигурно беше новият император на Рим. Нима това беше наследникът на владетелите на целия свят, за които ми беше разказвал Баяр? Гледах момченцето и не можех да повярвам, че върху крехките му плешки скоро ще легне цялата западна земя. В този момент то осъзнаваше малко от това, което съвсем скоро щеше да му се случи. Майка му беше много по-наясно. Теодосий сигурно най-добре знаеше как се чувства Валентиниан, защото той самият беше поел властта на същите години, на които беше момчето.