Валентиниан се оглеждаше и търсеше дете, с което да си играе, а на челото му имаше светлина и нямаше сянка, която да го притеснява. Тази сянка беше легнала на челото на майка му. Гала Плацида говореше цяла вечер ту с Хризафий, ту с Марпалий. На групи при нея идваха хора, доведени от Марпалий.
При мен дойде моят стар познайник Бигил. Така както си седяхме, измислихме една игра. Някой от нас произнасяше дадено изречение, а другият трябваше да го преведе. Бигил бе неизчерпаем извор за цитати на римски поговорки, някои от тях бяха непознати за мен, но всички много ми харесаха.
- Vanitas vanitatum et omnia vanitas - каза Бигилас.
- Суета на суетите, всичко е суета! - уверено казах аз. - Това е от „Еклисиаст” - продължих аз за изумление на малкия преводач. - Преди години тя е влизала в някои от Библиите. А знаеш ли как би звучала на староеврейски?
- Не - призна си изуменото момче.
- Хавель, хавалим хаколь хавель. Хевель носи идеята за полъх на вятъра, който разпръсва пясъка в пустинята. Оттук идва идеята за нищо, измама или нещо, което се разпада. Индиецът Буда е наричал това „мая” или илюзия - продължих аз.
- Ти знаеш много! - изумен промълви Бигилас. - Вие, персите, сте много знаещи и образовани!
Исках да призная на малкото момче, че съм българин като него, но не посмях. Защо да се разкривам? Какво можеше да ми помогне това? Ние бяхме изчезнали, може би вече ни нямаше, но още не го знаехме. Не исках да смущавам духа на младото момче. Бих направил това, ако имаше някаква надежда или смисъл, но засега не виждах такива.
След това смаях Бигил с познанията си по всички езици, които говорех по-добре или слабо. Той безспорно беше по-добър от мен по гръцки и латински. Когато заговори на български, се направих, че не разбирам. Хунския го говорехме еднакво добре, тюркски знаех повече, демонстрирах му индийски, персийски, еврейски и малко староегипетски. Момчето бе изумено.
Бигил много настояваше да го уча на персийски. Не успях да разбера дали това беше поставена задача от Теофил и двора, или лично негово желание. Въпреки това се отнесох резервирано към молбата му.
В този момент вниманието ми привлече група от няколко едри мъже с военни дрехи. Те бяха водени от Аспар, а след него вървеше Маркиан.
- Кои са тези? - попитах аз.
- Генерали - отвърна Бигил. Личеше си, че военните мъже въобще не го интересуват и само заради мен се вгледа в тях. - Това са готските генерали Аеровинд, Арталиск и този, който отговоря за територията на цяла Далмация и Илирик Атинтей.
Това ми беше достатъчно. Беше ясно, че генералите подготвяха поход срещу Йоан и Флавий Аеций. След срещата при императора, Аспар и генералите се оттеглиха от трона. Те бяха голяма, шумна група. Когато минаха покрай мен, забелязаха, че ги наблюдавам.
- Това е Ксеркс - каза Маркиан и останалите генерали спряха пред моето място.
- Това ли е генералът, който те победи?! - с лека насмешка и ирония каза Атинтей. - Че той е още момче!
- Никой не ме е побеждавал - засегнат отвърна Маркиан. Макар че беше тъмно, забелязах как лицето му потъмня. - Никой не ме е побеждавал!
Аспар се приближи към групата на генералите и те му сториха място.
- Посланик - каза той.
- Генерале - отвърнах аз.
- Не го гледайте, че изглежда като момче, баща ми Ардабирус се възхищаваше на командирските заложби на Ксеркс. Той ти предричаше голямо бъдеще, генерале.
- Баща ви беше изключително достоен противник - отвърнах аз.
- Ние не сме губили войната! - почти извика Маркиан. - Ние спечелихме срещу краставите персийски кучета! Персия е виновна за това, че отвсякъде ни нападат номади! Тя ги отблъсква към нас. Персия е слаба и ние ще я победим!
Гласът на Маркиан беше доста силен. Това предизвика вниманието на всички хора в залата. Ставаше това, което не исках. Гледах да се завъртя с гръб към масата, на която седяха Гала Плацида и Хонория. Не знаех доколко все още си приличаме с Атила. Отнякъде бях чул, че Атила е посещавал Рим и там се е видял с Хонория и Гала Плацида, но сега не можех да си спомня откъде знаех това. Не исках Хонория да произнесе името му и да ни постави в още по-тежко положение. Хората ни обградиха и така може би ме скриха от очите на тези, които не исках да ме виждат.
Думите на Маркиан ме засегнаха, трябваше да защитя честта си. Това, което той казваше, не беше истина. Разбира се, че ние бяхме спечелили. Във войната от 420 година персите бяха победили византийците и това го знаеха всички.