Маркиан лъжеше. Кръвта ми кипна от тази несправедливост.
- Ние победихме! - казах аз.
- Вие загубихте! - крещеше зачервен от яд Маркиан. Велик беше гневът на командира.
- Вие загубихте! - твърдо отвърнах аз. Не виках, но щях да защитавам становището си дори това да костваше живота ми.
През множеството си пробиха път Хризафий, воден от Марпалий, скоро най-отпред видях да излизат и Таис, и Елия Евдокия.
- Нека сега не водим този спор! - примирително каза Марпалий. Дипломатът знаеше, че този спор нямаше да доведе до нищо добро.
- Маркиан лъже! - казах аз. - Той твърди, че персите сме загубили последната война, а това не е истина! Ние победихме!
- Съветник - мазно каза Марпалий, - победата и загубата са въпрос на гледна точка...
Познавах много витиевати ритори, които можеха да изкарат победата загуба и обратно, сега обаче не бях в настроение да споря.
- Победата си е победа! Ние спечелихме! - повтарях аз и виждах как главата на Маркиан почервенява все повече и повече.
- Ти! Ти си измамник! - каза Маркиан. Не разбрах за какво говореше той. Дали не се досещаше, че наистина сме измамници? Не исках нашият спор да върви в тази насока, затова казах:
- Ти си крадец!
В този момент тълпата се разтвори и там се появиха Теодосий и Валентиниан.
- Какво става? - строго попита василевсът. - Кой смее в присъствието на двама императори да смущава реда тук?
- Това е един спор открай време, Ваше величество - мазно отвърна Марпалий. - Посланик Ксеркс обвинява генерал Маркиан, че се е опитал да открадне двата му меча.
- Спомням си този спор - все така строго каза Теодосий.
- Какво става? - поинтересува се Валентиниан. - Този спор разстрои сестра ми Хонория и тя се оттегли. Каква е тази неразбория, Ваше величество? В двор ли сме, или на пазар?
Забележката на Валентиниан жегна Теодосий и той се намръщи. На василевса му беше неприятно някакво дете да му прави забележка и то с основание.
- Това не е спор. Посланик Ксеркс е пратеник на персийския император и той е гост при нас. Понеже не познава нашите закони, затова става така.
- Искам да разрешим този спор с оръжие - каза Маркиан.
- Винаги, когато кажете - отвърнах аз.
- Не! Такава битка няма да се състои. Антемий - каза императорът. Пред строя излезе един от хората на Маркиан. - Ти си префект на преторианците, искам да следиш такава битка да не се състои. Ако се случи, ще държа теб отговорен за това.
Досега бях мислил, че Антемий е един от хората на Маркиан. Сега започнах да разбирам, че преторианците през цялото това време са били под командването на Антемий.
Императорите се оттеглиха, хората също започнаха да се разотиват. Повечето от тях съжаляваха, че не бяха наблюдавали битка между Маркиан и мен. Всички те бяха убедени, че воинът с огромната долна челюст е щял да ме победи и така да постави точка в спора кой е победител от предната война. Патрициите си припомняха войната с Персия, обсъждаха кой какво бил направил в тази война. Всички те биха се радвали да има едно такова запомнящо се зрелище през тази вечер.
Аспар остана последен при мен. Чак сега усетих липсата на верния Олджибай и на Сиджими. Сетих се за Орест, къде ли беше той?
- Посланик Ксеркс - каза Аспар, - пази се! Знам, че не си персиец!
Аспар говореше спокойно, без да изразява чувства. В думите му не чувствах никаква омраза. Не можех да разбера какво искаше да ми каже, че знае, че съм българин или че ме подозира.
Не намирах за нужно да му се доверявам. Не знаех дали Маркиан не правеше всичко това по заповед на своя командир.
- Аз съм персиец! - отвърнах категорично аз.
- Можеш да излъжеш всички, целия свят, дори себе си можеш да излъжеш, но не и мен - отвърна Аспар. - Аз съм като теб.
Нищо не разбрах от това, което Аспар ми говореше. Не исках повече да разговарям с него. Не желаех той да ме притиска.
Докато говорех с Аспар, видях Маркиан, който беше повикан на масата на императорите. Вместо при Теодосий, той обаче отиде до стола на Пулхерия. Мрачната жена, която беше посветила живота си на целомъдрие и бе преживяла детството си в услуга на невръстния си тогава брат, стоеше като мрачен сфинкс и не проронваше дума на всички празненства, на които бях присъствал. Тя беше като мрачно свидетелство на това, което се случваше. Пулхерия не само гледаше всичко, но и през цялото време изразяваше неодобрение за това, което виждаше. Всичко това караше хората да я отбягват. Мен лично ме полазваха тръпки, когато я погледнех. Знаех, че тя ме гледа, но се опитвах по никакъв начин да не отвръщам на погледа й.
Това, че Пулхерия повика Маркиан при себе си, беше интересно и тревожно. По някое време ми се стори, че по устните й пробягна усмивка. Колко неестествено стоеше тази усмивка на устни, които никога не са се движили така. Тази усмивка заприлича по скоро на уродлива, неестествена гримаса, отколкото на израз на някаква радост.