- Това не е вярно - каза Несторий. - Всичко това може да се направи с вяра. Нашият Спасител е правил от водата вино, с една риба е нахранил стотици, лекувал е, възкресявал е... той е казал, че не търси умните и красивите, а вярващите.
- Вашият спасител е вършил това, но никой от вас не може. Това е разликата между наука и религия. Религията разчита на чудеса. Религията е много силна в абстракциите, но когато се стигне до това да се нахрани някого, тя започва да разказва чудеса за това как Исус с няколко хляба нахранил гладните. Вие не разбирате и не различавате символиката от реалността. Науката се грижи за хората.
- Мойсей е разцепил цяло море - сети се още Несторий.
- Мойсей е разцепил море, но това не напоява нивите. Хората се нуждаят от кладенци, от канали, от наука, за да се хранят. Те имат нужда от това всеки ден. Ето защо вашият император прозря, че трябва да се създаде училище, където младите хора да се учат. И точно тук да се създават така нужните бъдещи управници както на държавата, така и на църквата ви. Не малка роля за това ваше училище имам и аз. И когато днес вие казвате, че това е първото такова училище, вие не говорите истината.
Аз съм в основата на вашето ново училище. Знам, че никой няма да признае това, но аз и не се нуждая от признание.
Докато говорехме това, минахме покрай хиподрума. Множеството беше толкова пъстро и шумно, че за малко щях да се откъсна от основната група. Бероес и Леонтий продължаваха да си говорят нещо, но аз почти не ги чувах.
Скоро стигнахме до чисто нова величествена сграда. По всичко си личеше, че това беше храм на науката. Всъщност тази сграда отговаряше на Музеума в Александрийската библиотека. Макар да бе по-голяма, тя бе с по-лека конструкция и създаваше чувството едновременно за масивност и мощ и в същото време за някаква лекота.
Сградата бе ослепително бяла. Новият мрамор и бял камък блестеше така, че привличаше погледите на всички хора. Влязохме вътре. Майстори каменоделци и строители сновяха из строежа. Всички бързаха, майсторите ги навикваха, а на всичкото отгоре на всеки ъгъл имаше по един гвардеец. Снажните мъже с червени наметки и лъскави брони стояха като скулптури и контрастираха с бялата сграда.
Сградата бе оформена като огромна ротонда. Тя бе кръгла. Такива били големите обществени сгради в Рим. Кръглите сгради символизирали равенството и демокрацията. Сградата имаше много малки стаи, катедри и залички. В центъра обаче имаше построена огромна кръгла зала със стръмен наклон. Тя много приличаше на амфитеатър.
Влязохме в огромното помещение.
- Това ще бъде най-голямата и главна зала. Тук ще се събират всички ученици и лектори. Тук учениците ще могат да слушат и гостуващи ритори. Ще се нарича „magna aula” (велика зала).5
Голямата зала беше довършена. Застанах в нейния център. Стръмните стълби и места за сядане не ме подтиснаха, а ме накараха да се почувствам все едно съзнанието ми се разширява. Това беше може би защото стоях в центъра на огромна фуния. Представих си как тук ще идват хора от нивото на Демостен и ще говорят, както Хипатия беше говорила на своите ученици. Изведнъж поисках да бъда учен, да се занимавам с наука. Да говоря за философия, да изучавам поведението на хората и структурата на света, Вселената и Бог. Душата ми копнееше за знание и мъдрост. Исках да се занимавам с наука. През живота си се бях запознал с много умни хора. Сега, когато стоях тук, разбрах, че съм имал шанса да се докосна до такива личности като дядо ми, Баяр, който освен, воин беше и много умен мъж, познавах Дунсен Ринпоче, Кашияпа и най-големите индийски мъдреци, лично бях разговарял с Яздегерд, можех да се нарека личен ученик на Бероес, познавах Аспасий и Давос, Нехер, дори Несторий, Леонтий и Прокъл можеха да се смятат за хора с изключителен интелект. Не беше ли това знак? Не бях ли едновременно воин и учен човек? Не бяха ли това някакви поличби? Бях ли ги разтълкувал правилно досега?
Останалите мъже бяха влезли в аулата и всеки, изразявайки възхищението си пред искрящо светлата сграда, сядаше ту тук, ту там. Те като че искаха да се уверят лично, че всички места в аулата са удобни и добре направени.
Аз разперих ръце като крилете на птица, насочих погледа си нагоре и бавно започнах да се въртя. Изпитах усещането, че духът ми се възвисява и полита към небето. Всъщност това не беше небе, а великият неизбродим космос. Аз се възвисих над света и материята и вече не бях човек. От мен бе останал само един неунищожим дух.