Гледах кръглите отвори на тавана, те бяха с формата на арки, може би затова целият вид на сградата приличаше толкова много на черква и си спомних разрухата, която бяхме заварили в Александрийската библиотека. Гибелта на една наука бе за сметка на друга. Можеше ли двете науки - античната, езическата и християнската, да са живи едновременно? Леонтий може би беше прав, че науката си е една и няма различни видове наука. Центърът й обаче се бе изместил. Вдишах с пълни гърди от миризмата на чисто и ново.
В този момент, без да забележа, в аулата бяха влезли няколко преторианеца. Усетих присъствието им и спрях да се въртя. В първия момент светът като че се срути над главата ми и аз се олюлях. Дочух нечий ехиден глас който каза:
- Посланик, внимавайте да не паднете!
Аз наистина се опитвах да се задържа на крака, но ми беше доста трудно. Сградата бе направена с толкова добра акустика, че гласът на императора дълго време кънтя в главата ми. Това може би беше заради облата форма на аулата или заради стръмния наклон. Всъщност сега се замислих, че най-важното от изискванията към всяка зала бе да се чува много добре.
Най-накрая успях да се успокоя. При влизането на императора всички, които ме придружаваха, се бяха изправили. По знак на императора всички едновременно седнахме и добре че го направихме. Изпитах облекчение. Хванах се за хладната мраморна пейка и това ми донесе облекчение. Чак сега си дадох сметка колко странно бе, че тук в magna aula бяхме срещнали император Теодосий II. Скоро проумях, че това съвсем не бе случайна среща, а е била организирана от василевса.
- Риторе Леонтий - каза василевсът, - чух, че сте искали да говорите с мен.
- Да, премъдри наш владетелю - отвърна Леонтий. Двамата мъже говореха толкова официално, че никой страничен наблюдател не би разбрал, че Теодосий е зет на мъдреца. - Дошъл съм да моля за милост за Великата Платонова академия в Атина, чийто недостоен водач в момента съм аз.
- Ти виждаш, че аз почитам мъдростта и знанието! - отвърна Теодосий.
- Да, Ваше величество - някак тъжно каза Леонтий. - Виждам, че почитате знанието. Много хора обаче искат да закрият академията. Атакуват ни и говорят, че сме били развъдник на еретични и езически идеи.
- А така ли е? - попита императорът.
- За хората, които наричат ерес всичко друго освен тяхната идея, е така. Ние преподаваме философия, логика, риторика и всичко останало завещано ни от нашите предшественици.
- Вижте аз какво изграждам. Атина е едно малко село. Ще дойдете да преподавате в императорската академия, риторе.
- Вие знаете, че това няма да стане, Защото, за да преподавам тук, трябва да стана християнин - твърдо отвърна Леонтий.
- Какво толкова? Ще станете! - отвърна Теодосий. - Тази академия е изградена до голяма степен благодарение на вашите идеи. Ето, вашият млад ученик как се казва?
- Прокъл - каза атинският мъдрец.
- Ето Прокъл, вместо да клечи по чукарите, да си мисли някакви глупости и философии, ще дойде в столицата и ще подготвя наследниците на патрициите и най-умните деца в света.
- Това няма да стане. При нас винаги са идвали деца жадуващи за знание. Насила не можеш да научиш никого. Може да клечим по камъните и да говорим за глупави философии, но това е наш избор. Някога обвинявали атинските философи, че са безделници и лентяи, че от техните знания няма смисъл. Хората им се подигравали и смятали, че философи стават най-мързеливите и неставащите за нищо друго. По-късно Платон се опитал да направи мъдростта достояние на обикновените хора. Той искал да направи самата държава и обществото по-мъдро.
- Това на изток е направил Конфуций - вметнах аз.
- Но хората не ставали по-умни, нито по-добри или задълбочени. Хората не могат да понесат знание, когато не са подготвени за него. Насила никого не можеш да научиш, нито да накараш да бъде по-умен. Това, че един ученик е дошъл и клечи на скамейката пред теб, не означава, че той те разбира или че е готов да понесе тежестта на думите ти.
Ние разчитаме на хора, които имат лични търсения и са дошли при нас осъзнато. Те имат лично отношение към мъдростта. На хората отстрани може да им се струва, че те клечат по голите атински хълмове или че безделничат, но това не е така. Така смятат неуките и необразованите. Когато няма какво да кажат, за да оправдаят собственото си невежество, те казват: „Да им дадем по една мотика в ръцете и да ги накараме да работят!” Като се опитват да ни принизят, те смятат, че ще се издигнат до нашето ниво. Цивилизацията обаче се крепи на такива като мен, а не на такива като тях. Ние сме в основата на растежа и благоденствието.