- Добре! - каза императрицата и направи жест на придворните дами и прислужничките да напуснат стаята.
Прислужничките веднага напуснаха с наведени глави. С бързи и леки стъпки като нимфи те се изнесоха, все едно бяха воали; духани от лек ветрец. Придворните дами поздравяваха императрицата и всяка една от тях бавно и достолепно напускаше стаята. Личеше си, че не са доволни и искаха да покажат това недвусмислено. Последна излезе Първата дама на императрицата, която няколко пъти попита Елия Евдокия дали е сигурна, че иска да напусне.
Мина доста време, докато в стаята останахме само ние четиримата. Таис ми направи жест да полегна на едно от канапетата, а Нефертари седна върху каменния под до ложето на Таис. В стаята беше приятно топло, огнището беше затрупано с дърва и силен огън хвърляше отблясъци върху лицата ни, карайки ги да изглеждат зачервени. Първата дама излезе, но остави вратата на покоите на Таис открехната. Отвън имаше преторианци. Явно дамите и войниците не искаха да оставят императрицата сама, без надзор.
Чувството, че вратата е отворена и от там сме наблюдавани остана в мен. Исках Нефертари да я затвори, но Елия Евдокия направи жест, че това няма да се посрещне добре.
- Нека остане така! - спокойно каза тя.
- Имам усещането, че от там духа леден вятър, който идва право в мен - казах аз.
Императрицата само се усмихна.
- Елия, искам да те питам - каза Таис, - ти сега си християнка, нали?
- Да! Само така можех да се омъжа за императора.
- А помниш ли нещо от старите култове на богините, в които бяхме обучавани като малки? Помниш ли учението на твоя баща?
- Да, моя дружке, всичко помня, но това няма значение. Сега аз съм императрицата на половината християнски свят. Всички ме следят и наблюдават. Внимавам за всяка дума, която кажа. Първата ми дама е агент на Пулхерия, която ме следи на всяка крачка. Аз не съм забравила нищо за Богинята майка и не ще го забравя. Ние обаче загубихме. Не само женските езически култове загубиха тази война. Мъжките култове също загубиха. Всички ние сме обречени на смърт и изчезване. Хората, които можеха да бъдат философи, учени и да вярват в Зевс, Аполон, Юпитер или Сол Солей, днес вярват в Спасителя. Днес тези хора са вярващи, бъдещето е на Христос и християнството. Аз също съм християнка.
- Каква християнка сте? - попитах аз. - Знам, че във вашия двор има ариани, такива са Аспар и готските му генерали, има православни, Пулхерия и нейната група, Несторий говори за друго християнство и императорът го слуша. Вие към кое християнство сте?
- Аз нямам право да имам предпочитания. Макар че имам. Аз трябва да вярвам в това, в което вярва моят съпруг. Аз обаче смятам, че християнството не е толкова различно от езичеството - като каза това, Елия Евдокия се огледа. Тя като че искаше да се убеди, че в стаята не е останал никой друг и че пролуката през вратата е твърде тясна и може да служи само за наблюдение, но не и някой да прекара главата си и да подслушва.
- Моята душа е като храм, в който съжителства всичко, което знам за живота, дадено ми от нашите учителки в храмовете на Афродита, Хера и Атина, както и философията на моя баща, и християнството. Имам чувството, че това са два различни живота. Не мога да ги смеся, не искам да осъждам единия от тези животи от гледна точка на другия. Така си живея. Тези две учения при мен не са в конфликт. Едното не може, а и не иска да измести другото. Християнството при другите хора е агресивно и ги принуждава да отхвърлят всичко старо, да го заклеймят като езичество. Аз виждам само добрата стана на християнството, само тази, която обединява. При мен няма конфликт. Душата ми е храм, в който двете учения съществуват в хармония. Не мога да забравя младостта си и тя е свързана с жизнеността на Афродита, с красотата и младостта на Венера, с мъдростта на Атина, със силата и волята на Хера. Днешният ми живот е по-спокоен и улегнал, той е обърнат навътре и сега за мен е нормално да съм християнка. Но не съм забравила младостта си.
Разбира се, за мен воюват различни фракции. Ето, вчера например получих писмо от епископа на Александрия Кирил Александрийски.
Като чух името на Кирил, за малко щях да подскоча и да се издам, че го познавам.
- Той ме пита в какво вярвам и ме заклева да не се доверявам на Несторий. Обвинява Несторий, че се е отдалечил от символа на вярата, приет на Никейския събор. Направо го обвинява в ерес. Не разбирам мъжете. Те търсят вражда, дори когато са на едно мнение.
- Те не са на едно мнение - намесих се аз.