Извиних се пред дамите и като зашеметен излязох от стаята на Таис. Всички придворни дами и преторианците стояха в студения коридор. Бързо влязох в своите покои. Трябваше да взема някакви мерки. Скоро Кирил щеше да дойде в двора на василевса. Не биваше да ме види тук. Той щеше да ме разобличи. Исках да говоря с някого за това. В този момент на врата се потропа. Отидох и отворих - беше Таис.
- Какво правиш тук, защо не си при приятелката си? - попитах аз.
- Атила, защо ни напусна така внезапно? Кажи какво да правя? Елия е станала християнка, не сгреших ли като й казах всичко това?
- Каза й достатъчно, но повече не й казвай! - отвърнах аз.
- Дали да й разкажа за Лилит? - попита ме Таис.
- Не! В никакъв случай. Това ще й дойде много и ще ни направи твърде уязвими. Остави я като член на сектата на Розата, но не я запознавай с Лилията. Елия не е свободна. Тя е подчинена в този двор. Сектата на Лилията не бива да се използва за политика. Това трябва да бъде култ, а не секта или религия.
С тези думи отпратих Таис. Легнах върху леглото си, без да се събличам. Стаята ми беше много по-студена, отколкото тази на атинянката. Завих се с едно одеяло. Скоро на вратата ми пак се потропа. Този път дори не станах, а извиках на човека да влезе. Отново беше Таис.
- Какво става? - попитах аз.
- Тази вечер сме поканени на гости при императора.
- Трябва да измислим нещо! - казах аз. - Нали чу какво каза приятелката ти?
- Какво? - попита неразбиращо Таис.
- Скоро Кирил ще дойде тук. Трябва веднага да напуснем това място! Трябва да отидем някъде другаде!
- Какво да правим? Къде да ходим? - чудеше се Таис.
- Жрицо, повикай Бероес и останалите мъже, нека Нефертари също дойде. Кажи на Сиджими и Олджибай да открият Орест и да го доведат. Когато вземаме това решение, трябва да сме всички.
След като отпратих Таис, отново се опитах да полегна. За да не мисля за императрицата, опитах да мисля за Теодора, сестрата на Приск Панионийски. Тя беше много красива жена, представях си как прекарвам пръсти по буйната, начупена, дълга, червена и подобна на пушено дърво коса.
Не успяхме да говорим преди пира. Двамата все още не бяха довели Орест и ми се наложи да ги изчакам, за неодобрение на Марпалий. Мъжът явно имаше много работа и не бях само аз човекът, когото трябваше да отведе към двореца. Скоро двамата ми спътници доведоха Орест, ние вече бяхме строени в двора и го очаквахме. Когато те се присъединиха към нас, тръгнахме веднага.
- Какво става? - попитах аз в движение. - Ти съвсем ни забрави.
- Ето ме - отвърна Орест. - Така или иначе щях да присъствам на приема, защото Приск и Теодора също бяха поканени и ми издействаха разрешение и за мен. Тази вечер приемът ще е голям и присъствието на Приск е наложително. Той се готви да бъде избран за главен библиотекар на императора.
- Библиотекар!? - учудих се аз. Сетих се за библиотекарите на Александрийската библиотека, за Теон, Хипатия, Давос и последният, който дори не бях виждал, как го нарече Давос? Замислих се. Чак след време се сетих, че името на последния библиотекар на Александрийската библиотека беше Андроник. Така го бе нарекъл Давос. Библиотекарите не бяха случайни хора, те бяха избирани сред най-умните хора в света. Тяхната цел беше не само да съхранят знанията на хората, живели преди нас. Тази тяхна мисия можеше да се проследи от зората на човешката цивилизация. Като стожер те стояха на портите на крепостта, наречена наука, и бранеха всичко постигнато от мъдреците преди тях. Освен това библиотекар беше висока длъжност във всеки двор. Дори учените да не бяха на почит и уважение, библиотекарите бяха сила, която стоеше зад всички действия на монарха. При всички народи, при които имаше написани много книги и знанията се пазеха по някакъв начин, библиотекарят беше изключително важен човек. Той държеше ключа към знанията. Така беше при евреи - записали божиите думи, шумери, акади, египтяни, перси, гърци. Всички те почитаха книгите, писмеността и библиотекарите си. Замислих се как беше при нас, българите. Ние не предавахме божието слово чрез писменост, а бяхме подвластни на орендата, на Светия Дух, на неуловимото, неизказаното, неописуемото. Може би това беше причината да нямаме книги. Ние предпочитахме живата сила, еманираща от Бог. Ние нямахме библиотекар, но при нас тумирите бяха сектата, която отговаряше за предаване на знанието. Нашият начин беше по-древен от писането на книги. Нима Омир не е изпял своите поеми и чак след това те са били записани? Нима всяка книга не е многократно изпята песен и разказвана история? Сега си дадох ясна сметка, че нашите тумири са библиотекарите при другите народи.