Тези мисли ме вълнуваха, докато гледах как Марпалий водеше един възпълничък човек, с плешива глава и големи, увиснали месести уши. Човекът беше видимо много притеснен и пристъпваше след церемониалмайстора все едно го водят на заколение. Когато се изправи пред трона, следвайки знаците на Марпалий, той спря и се поклони, без особен финес. Мъжът носеше част от дрехата си преметната през лявата ръка, както бях виждал да изобразяват древните римляни.
„Сигурно е римлянин от запада - помислих си аз. - Дали така не иска да подчертае, че е от свитата на Гала Плацида и Валентиниан?! А може би цялото това представяне е само за римските гости?”
- Флавий Мантан - извика с ясен и висок глас Марпалий. - Глава на най-знатния и богат род във Филипопол. Човек почитан, верен и уважаван!
Флавий Мантан се поклони още веднъж. След това, следвайки Марпалий, се оттегли встрани. Двамата императори кимнаха едва забележимо.
Филипопол беше градът на Орест, за който бях чувал толкова много. Обърнах се и погледнах към моя спътник. Той беше видимо развълнуван. Сега си спомних, че същият този Мантан беше приятел на баща му.
Цялото множество очакваше да види следващия гост. Хората си шушукаха и обсъждаха всеки новопристигнал и представен пред императорите. Явно това беше най-интересното зрелище за момента. Хората си обясняваха разни неща за всеки новопристигнал.
Изведнъж Марпалий се засуети, той се взираше в тълпата, като видя Орест, се успокои и усмихна. Дойде при нас и, без да ме поглежда, каза на Орест.
- Последвай ме!
Двамата се изгубиха в тълпата. Бях изненадан от това, което беше станало. Скоро насочих поглед към дългия килим, който като път разцепваше залата на две. Именно по него вървяха всички представяни на императорите. Този път по килима с бавната си оттренирана крачка вървеше Марпалий, а след него се движеше моят стар приятел Орест. Когато стигнаха пред трона, Марпалий отстъпи и Орест остана сам пред всички тронове. Разбирах, че спътникът ми е развълнуван. Почти можех да видя как кракът му трепереше.
- Орест, син на Татул - високо произнесе Марпалий. - Едно от най-влиятелните семейства във Филипопол. Орест идва от дълго пътешествие из Персия.
Теодосий II и Валентиниан безучастно поклатиха глави и въобще не се разбра дали василевсът разбра, че Орест е дошъл в Константинопол с нас и е част от нашата свита. Двамата клатеха глави и гледаха с толкова отсъстващи погледи, че нямаше да се учудя, ако нищо не чуваха и не виждаха.
Докато стоях и гледах случващото се, времето на Орест бе изтекло. Скоро той отново се присъедини към нас. Всички го поздравихме. Той се усмихна и каза:
- Много искам да се прибера във Филипопол! Искам отново да прегърна баща си!
- Ние също трябва да напуснем Константинопол и то веднага! Има опасност Кирил Александрийски да дойде тук, при василевса, ако това стане, с нас е свършено.
- Наистина ли? - с блясък в очите попита Орест - Ще ме придружите ли, Атила?
- Шшшт! - просъска Сиджими. - Не споменавайте това име!
- Да! Да! Ксеркс! - поправи се Орест.
- Трябва да искам разрешение от двора, иначе ще го сметнат като бягство.
Замислих се. Трябваше да предупредя Марпалий. Не знаех дали да искам разрешение от императора, или това на човек от канцеларията щеше да свърши работа. Всъщност можех да говоря с Марпалий, познавах добре Аспар, а можеше да използваме и приятелството между Таис и императрица Елия Евдокия.
Отначало реших да съобщя на Марпалий. Той обаче беше много зает. В момента точно представяше някакъв млад мъж, малко по-голям от мен на години и много добре сложен. Въпреки тънкия си кръст и слабите крачета, той имаше широки плешки и издути гърди, а мускулите му, обли и на буци, сигурно предизвикваха възхищението на всяка млада жена в двора. Той беше силен, но в същото време строен и гъвкав. Мъжът имаше дълга чуплива руса коса. Той беше красив, но и от потекло и това се излъчваше от цялото му поведение. Ходеше изпънат като струна. До него вървеше чудно красива жена. Тя имаше коса като огън. Макар че беше оформена в прическа, косата й като лава се разливаше по врата и раменете. Огън! Това не беше коса, а огън. Такъв сигурно беше и нравът на жената. Гледах я, тя ходеше гордо изправена, като някоя амазонка.
„Името й сигурно е Иполита.” - помислих си аз. Това беше единственото име на амазонка, което знаех. Така се бе наричала една от древните принцеси на амазонките. Тази, която беше победила гърците на Язон. „Иполита!” - повторих наум аз.