- Това е някакво недоразумение! - каза той. - Ще бъда щастлив Кодиса да вземе участие в бойните походи, които предстоят. Аз ще го взема в моята армия и ще го направя генерал, ако той заслужи това! Ако иска, при мен ще служи и сестра му!
Личеше си, че Аспар е благосклонен към Кодиса. Той се усмихваше, макар че когато заговори за Керка, на лицето му имаше изписана по скоро ирония. Думите на Аспар обаче като че накараха Маркиан да ревнува и той каза:
- Как така ще направите този исавър генерал?! Той не е никакъв воин. Ние сме воювали с вас и вашия баща в Персия и Армения. Ние сме воини. Той е бил при хуните. Това не е никакъв довод, за да стане генерал. Нека започне в армията от обикновен войник и ако не погине още в първите мигове на битката, ще го видим.
- Аз съм бил воин при хуните и съм участвал в много битки. Досега имам повече от пет бойни похода. Воювал съм от най-високите планини в Тибет и Хималая до степта и най-студените полета на света на север, една година останах в бойния лагер високо в планината Кавказ. Не само, че съм воин, но аз бях водач на тюмен при хуните и съм водил моите хора винаги към победа.
- Хуните не са хора! - извика Маркиан и това беше посрещнато с възклицание от целия двор, който следеше случващото се с внимание и явно одобряваше думите на генерала. - Те са кучета! Те са създадени заради нас - християните. Чрез тях бог иска да ни накаже за греховете ни. Един ден, когато изпълнят своята мисия, те ще изчезнат, ще се стопят в небитието. Хуните са грозни, уродливи, недовършени. Те са грешката на Бог. Съжалявам, че досега не сме се изправяли пред тях. Те, хуните, вандалите, българите, хазарите, аварите, сарматите и аланите, въобще всички скити, живеят само благодарение на нашето милосърдие и на това, че досега не сме решили да ги избием. Всичко това е само въпрос на време.
Докато говореше, Маркиан погледна към Аспар. Бях сигурен, че искаше да включи и готите към това изброяване, но не посмя. Това със сигурност щеше да предизвика гнева на всички генерали. А може би и това скоро щеше да стане? Вече знаех, че Аспар е магистър милитатум, което означаваше главнокомандващ на цялата ромейска армия. Не знаех дали освен Маркиан имаше друг ромей, който да е генерал. Ако нямаше, с един удар само Маркиан можеше да преследва откриване на пътя си към поста на Аспар. Той обаче не посмя да направи тази стъпка сега. Неговата атака беше насочена другаде и той продължи да говори за хуните.
- Хуните не са никакви- воини и не е никакво достижение да си „най-добрият воин сред хуните”.
- Това не е така! - извика Кодиса и се повдигна на пръсти, като че искаше да порасне още малко, за да се изравни по ръст с Маркиан. Това обаче беше невъзможно. Ромейският генерал беше огромен и стоеше като стена пред него. - Хуните са много добри воини и ако не се вземат мерки, скоро техният гняв ще се стовари върху Константинопол и империята. Те са силни и са хора на честта. Техните командири са участвали в стотици битки. Те воюват срещу всякакви народи. Откакто победиха българите, владеят Великата степ, но те са и в малката степ, това, което вие наричате Панония, (унгарската пуста) владеят планините и в Тибет, и Хималая, и в Кавказ, и в Карпатите. Те са навсякъде. Те имат сили да воюват едновременно с Персия, Индия, с Константинопол и Рим.
Не знам, но сянка на притеснение ми се стори, че мина през лицето на Теодосий II. Той ме погледна и скоро разбрах защо. Императорът искаше да се намеся и да опровергая думите на исавъра. Трябваше ми време да се сетя, че играех роля на персийски посланик. От одеве слушах с огромно внимание всичко, което Кодиса казваше.
- Посланик, вярно ли е, че хуните могат да нападнат Персия? - попита ме императорът, като видя, че нямам намерение да отвърна на подканящия му поглед. Хората погледнаха към мен, но аз веднага сведох глава. Ако този Кодиса беше виждал Атила, можеше да долови приликата ми с него и да ме издаде. Молех се Кодиса да е виждал Атила със смешната му хунска прическа. Дали лицето на моя побратим се бе променило много от последния път, в който се бяхме видели? Знаех, че хуните обезобразяваха лицата си, а може би се беше променил до неузнаваемост. Не бях сигурен, затова прикрих лицето си. Не знаех как да постъпя, но нямах намерение да отговарям.