- Така, е Ваше величество, на север от Индия и Персия живеят племена, наречени „бели хуни”. Те са много силни и както вече се чува, започват на нападат Индия и Персия - каза Бероес и с това ме спаси от неудобството да се чудя какво да кажа.
Това задоволи Теодосий. На лицето му се появи злорада усмивка. Не знаех какво го радваше, че хуните са толкова силни или че нападат Персия и Индия.
- Хуните имат могъщи водачи. Всички техни владетели са воини и хора на честта - продължи исавърът. Личеше си, че той се е разпалил. - Сегашният им владетел Руа е воин. Той управлява от седлото на своя кон. Никой не знае къде е неговата престолнина, защото неговият трон е конското му седло. Преди Руа владетел беше Хератон. Той беше един от най-силните владетели на света. Беше могъщ воин и справедлив владетел. Той създаде кодекс на воините и властваше и живееше по него. Братът на Руа също беше воин, Муенчак - бащата на сегашните принцове Бледа и Атила.
- Как можеш да наричаш хуните воини и да говориш, че имат воински качества?! Ти обиждаш всички нас! Хуните са кучета и като такива трябва да се отнасяме с тях!
- Хуните са наказанието божие - извика нечий глас от тълпата. Не видях човека, но бях сигурен, че това е Теодосий Кирски, братовчедът на Несторий. Огледах се и скоро видях двамата. Несторий също се намеси в разговора.
- Хуните са наказание заради ересите, подпалили като пожар тази земя. Християнството е в опасност и хуните са изпратени да ни напомнят за това. Те са божията десница, която ще заличи неверниците и ще остави само богоизбраните и праведните. Хуните са Сатаната, дошъл да разруши света при Второто пришествие. Техният водач е Сатаната.
- Ти също си служил на Сатаната и си бил подвластен на неговата воля! - говореше Маркиан, а лицето му се бе зачервило. Вече бях виждал това лице по този начин, но досега Маркиан винаги бе насочвал гнева си срещу мен. Сега ми беше много по-интересно да наблюдавам всичко това отстрани.
Скоро на всички стана ясно, че това, какво ще стане между Маркиан и Кодиса, зависи само от един човек в тази зала и това беше василевсът. Той обаче не бързаше да вземе решение, като че се наслаждаваше на този удължен миг, който демонстрираше неговата власт. И докато предните пъти той категорично бе забранил да има какъвто и да е сблъсък между мен и Маркиан, този път той изглеждаше много по-уклончив. Явно владетелят на исаврите не го впечатляваше толкова, колкото посланикът на Персия. Теодосий II явно не харесваше Кодиса и искаше Маркиан да го накаже за високомерието му. Личеше си, че не му допадаха уважението и респекта, с които исавърът говореше за хуните. Досега той беше слушал виковете на Несторий и братовчед му за хуните и едва ли си даваше сметка, че в тези идеи може да няма много истина. И той може би бе изпаднал под властта на собствената си пропаганда.
Аз бях щастлив, че се намирах отстрани. Всичко, свързано с хуните, ме интересуваше. Исках да науча нови неща за това какво ставаше при тях. Трябваше да разбера дали „черните конници” все още ни преследваха! Какво ставаше с Бледа и Атила? Какъв владетел беше Руа? Дали имаше оцелели българи, пък макар и в плен? Всички тези въпроси ме интересуваха. За съжаление Кодиса едва ли щеше да оцелее след сблъсъка с Маркиан. Ромейският воин бе повече от два пъти по-тежък и много по-едър. Бедрото на генерала беше колкото кръста на исавъра. Личеше си, че Маркиан се намира в отлична форма и че е израснал до генерал от най-обикновен воин в легион.
Мълчането на императора скоро се възприе като съгласие и почти едновременно двамата воини извадиха оръжията си. Маркиан стискаше в ръката си гладиус - къс, широк, плосък, остър от двете страни, а Кодиса държеше в ръка хунския си меч, двуостър и извит като сабя. Оръжията на двамата не бяха равностойни и това ставаше ясно на всеки, който малко от малко разбираше от битки.
- Нека двамата решите този спор, но трябва да сте въоръжени с еднакви оръжия. Персийският посланик Ксеркс има еднакви оръжия, нека излезе напред и ви ги подаде - каза императорът.
Думите на василевса никак не ми харесаха. Пристъпих напред, отново бях свел шава. Не желаех Кодиса да ме разпознае. Исках да изразя възмущението си, но не можех да го направя така наведен, затова, без да споря, извадих двата меча и ги подадох на мъжете, без да ги гледам. Това може би изглеждаше странно, но аз се правех, че това е жест на смирение и примирение от моя страна. Двамата мъже поеха оръжията ми и ги развъртяха. Бях сигурен, че Маркиан е щастлив. Все пак за пореден път бе успял да се докопа до меча. Оттеглих се в тълпата и чак тогава си позволих да вдигна поглед. Мъжете бяха щастливи. Те се бяха освободили от собствените си оръжия и сега размахваха двата прекрасни меча. Всеки един от тях, а и от присъстващите, не можеше да не изрази възхищението си от великолепните оръжия. Мечовете също като че бяха щастливи. Те разсичаха въздуха със свистене и създаваха впечатление, че той е гъст и е Сила, а не е въздух. Мечовете имаха оренда и като че сгъстяваха и събираха силата около себе си.