Битката беше много равностойна. Не виждах кой от тези двамата може да победи. Те се биеха вече от много време. Отначало се нападаха като лъвове, но с времето и умората ударите им ставаха все по-разпокъсани, а размените - все по-кратки. Най-накрая и двамата наведоха надолу върховете на своите оръжия.
В определени моменти от битката ми се струваше, че Кодиса е по-добър и опасен, после нещата се променяха и Маркиан започваше да доминира. Така битката вървеше като море. Вълна след вълна, ту единият Имаше предимство, ту другият. Вече не знаех как ще завърши всичко, когато явно по знак на императора командирът на преторианците се намеси. Неговите хора се втурнаха и блокираха действията на омаломощените воини. Докато беше траяла битката, без сам да разбера, до мен се бе оказала Теодора, сестрата на Приск. Когато битката свърши, тя подскочи и изпляска с ръце.
- Двамата сте напълно равностойни - каза императорът.
Хората в залата бяха доволни. Тази вечер им осигуряваше всичко. Те бяха поканени, бяха видели представянето на новопристигналите в двора, така че щяха да имат повод за клюка. После се бяха насладили на битката между двама толкова добри воини, каквито бяха Маркиан и Кодиса, и то без да има нито един наранен, сега щеше да следва пир и танци. Присъстващите бяха видимо доволни. Теодора стискаше малките си длани и така се взираше в Кодиса, че беше ясно, че много го харесва. Исавърът наистина беше много красив мъж. Сянка на ревност се спусна над сърцето ми. Друга една жена също тръпнеше за Кодиса и това беше сестра му Керка. Гледах двете жени, толкова красиви и двете бяха с рижи коси и може би най-красивите в цялата тронна зала. Кодиса беше късметлия. Той беше избраник на съдбата. По него обаче сигурно премираха толкова много жени, че той дори нямаше да забележи сестрата на новия императорски библиотекар.
Друго едно дете в двора беше също с рижа коса, това беше Хонория. Гледах огнените коси на двете жени и момичето. Те бяха толкова красиви. Жените, които бях познавал досега по-отблизо, бяха с тъмни коси. Може би затова Таис с русата си коса ми бе харесала толкова много. Сега открих, че червенокосите жени ме карат да настръхвам, без дори да знам защо. Можеше ли най-много да харесвам жени с рижи коси?
- Нека битката да спре до тук.
- Спорът не е решен - Маркиан се опита да извика, той обаче беше задъхан и гласът му не прозвуча толкова силен както преди. - Аз все още твърдя, че хуните не са хора и не са никакви воини.
Исках да скоча и да се намеся. Виждах високомерието на ромея. Аз бях българин. Знаех какви воини са степните народи. Ние бяхме най-добрите воини в света. Вече бях виждал повечето народи, които населяваха света. Индийците, тибетците, персите, египтяните, а сега и ромеите, всички те бяха много по-слаби воини от нас. Ние бяхме кучетата на степта, издръжливи, сухи и хищни. Такива бяха номадските народи. Никой от тези „цивилизовани” народи не можеше да се мери с нас във война. Хуните, както и българите, бяха деца на степта. Исках да стана и да опровергая Маркиан. Те, хуните, бяха победили дори нас, българите, как някой можеше да твърди, че народ, способен да победи и унищожи българите, не е войнствен народ?
Гледах всичко, което се случваше около мен. Освен гняв заради думите на Маркиан, а и заради самия ромей, изпитвах ревност към Керка и Теодора, в същото време някакво смътно притеснение се прокрадваше в душата ми. Мечовете ми не бяха в мен. Те бяха във властта на Теодосий. Знаех колко Маркиан искаше да притежава тези оръжия. Трябваше да си ги върна. Исках да напусна византийския двор по най-бързия начин, но нямаше да го направя без двете си великолепни оръжия. Вярно, че предсказанието за тях, че ще бъдат носени само от ръцете на императори и владетели, не се сбъдна, но пък можеше второто предсказание, свързано с тях, че ще бъдат носени от този, който ще властва над целия свят, да се изпълни. Аз исках да си запазя двете оръжия и щях да го направя на всяка цена.
Всички отново затанцуваха. Използвах времето, в което всеки един от тези, иначе изглеждащи нормални мъже, се отдаде на временна лудост и затанцува като жена. Следях Маркиан и Кодиса, в тях се намираха мечовете ми. Около Маркиан може би, за да го утешават, се бяха събрали Аспар и останалите генерали. Когато минах покрай тях, чух, че те се шегуваха и по скоро го подиграваха. Около Кодиса се бяха скупчили няколко дами, които изразяваха възхищението си от новата „звезда”, която бе изгряла на небосклона на византийския двор. Първа сред тях беше Керка, но и Теодора беше там. Сърцето ми се сви отново от ревност, макар да не знаех коя точно от двете жени ревнувам. Харесвах много Теодора и още от началото, когато я бях видял, си представях как я прегръщам и съм с нея, но и Керка ме привличаше със своята свободолюбивост и силен дух. Керка беше израснала при хуните и ме привличаше като жена от степите. Теодора беше нежна, женствена, красива, с бяла кожа, с дълги нежни пръсти на ръцете. Теодора беше жена по западен начин. Тя беше нежна и деликатна, подчинителна и свенлива, в сравнение с нея, Керка беше по-скоро мъж. Тя беше рязка, силна и свободолюбива, имаше силна воля и собствено мнение.