- Таис, трябва да ми помогнеш - казах аз. След това й разкрих ситуацията. Тя се съгласи да говори с приятелката си императрица Елия Евдокия. Аз се заех да търся Аспар. Скоро го открих, той беше в обкръжението на своите генерали. След малко той ми обърна внимание. Изглеждайки ме отгоре, той каза:
- Посланик, какво искате?
Маркиан заплашително се извиси над мен.
- Искам да говоря с вас, генерале - казах аз.
- Сега ли? - учуди се Аспар.
Стоях пред него и нищо не казах.
- Добре - съгласи се генералът.
- Можете ли да говорите с императора да ми разреши да придружа един мой приятел до неговия роден град?
- Кой е този град? - попита този, който се представяше за гот, но не беше.
- Филипопол.
- Добре - каза генералът.
Двамата се връщахме към групата генерали. Изведнъж Маркиан се изправи пред мен.
- Искам си меча! - с твърд глас казах аз.
Аспар гледаше двама ни. В този момент някой докосна рамото ми. Не знам кой беше, дали не беше нападение? Рязко се обърнах, беше Кодиса. Той ми подаваше своя меч. Поех го в ръка. Кой ли беше този меч? Благодарение на това, че го бе държал Кодиса, може би означаваше, че това е изкованият от мен и Ковендра. Нали владетелският меч щеше да бъде държан само от владетели?! Да, но ако пък Кодиса не беше и никога нямаше да бъде владетел, това се отнасяше и за Маркиан. Генералът никога не можеше да стане владетел. Това означаваше, че нито един от мечовете не е Мечът на боговете, за който бях чувал и ми бе разказвал Ковендра.
Може би все пак някой от тези мъже щеше да бъде следващият владетел на империята? Едва ли. Можеше ли това да бъда аз? Не, тази мисъл веднага излетя от главата ми. Ако това беше така, в момента един срещу друг се бяха обърнали двата меча, този на боговете и на хората. Хората срещу боговете. Кой от нас беше избраникът на боговете и кой символизираше хората?
Обърнах се и така с меч в ръка се изправих пред Маркиан. Той също насочи своя меч срещу мен. Всъщност това си беше моят меч. Бях готов да атакувам ромейския генерал. В този момент зад гърба си чух шум от борба, не можех да се обърна. Някой ме тласна напред. За миг загубих равновесие. Зад гърба на Маркиан също имаше борба. Видях как няколко преторианци го бутнаха към мен. Двамата рязко се приближихме един до друг, без да можем да направим нищо. Докато вървях към Маркиан, се опитвах да не го нараня с меча, същото направи и той.
Двамата с Маркиан опряхме гърди в гърди. Почувствах твърдото тяло на преторианеца. Неговата метална броня опря в персийската ми многослойна ризница. Опитвах се да избутам огромното тяло на Маркиан, който бе много по-тежък от мен. Това костваше цялата ми сила. В този момент командирът на преторианците Антемий изтръгна мечовете от ръцете ни. Неговите войници задържаха ръцете ни.
Антемий поднесе мечовете ми на императора. Това ставаше за втори път. Императорът отново се изправи.
- Две битки за една вечер са много. Не искам моят братовчед да си помисли, че тук е някакво сборище на побойници. Вече казах, че не разрешавам битка между Маркиан и посланик Ксеркс. Нима се опитвате да прекрачите думата ми!?
- Не, Ваше величество - е наведена глава каза генералът.
Аз мълчах и нищо не казах.
- Посланик, какво става пак? - императорът насочи въпроса си към мен.
- Искам си мечовете - казах аз.
- Ааа, мечовете - като каза това, Теодосий протегна ръце и ми поднесе двата меча. Отидох и си ги взех. Докато се връщах обратно в тълпата, чух императорът да казва:
- Други грижи имам аз сега, отче!
Императорът гледаше към патриарх Атик. Достолепният старец за малко щеше да извика от изненада.
- Отче, вие получихте ли писмо от епископа на Александрия Кирил Александрийски?
- Не, Ваше величество! - отвърна с тих глас патриархът.
- Защото аз получих писмо от него, в което той злослови относно отец Несторий. Същото писмо е получила и императрицата, и сестра ми Пулхерия.
Като чу името си, сестрата на императора подскочи от изненада. Тази, която бе посветила младостта си на своя брат и заради него се бе обрекла на безбрачие, реагира гузно. Явно това, което Теодосий II беше казал, беше вярно. Пролича си, че тя е криела писмото на Кирил от него. Пулхерия беше фанатична християнка, което бе оставило отпечатък дори върху лицето й. Може би заради това, че никога досега не е била с мъж, Пулхерия беше мрачна и зла, ходеше облечена винаги в черни дрехи и се носеше из двореца като сянка.
- Не искам александрийският патриарх да крои интриги и да сплетничи в моя двор! Знам, че се е опитал да се вклини между мен, императрицата и многообичната ми сестра. Хризафий!