Хризафий веднага се оказа до императора.
- Искам веднага да се изпрати отговор на патриарх Кирил Александрийски! Кой ще го напише?
- Нека поставим тази задача на вашия нов библиотекар Приск Панийски. Той е начетен човек, знаещ много и образован.
- Кирил е свят човек! - скочи Пулхерия. - Той е светец на вярата! Патриархът има право, защото нашият двор се е превърнал в сборище! Господ да ни е на помощ! Не хуните са виновни. Бог ги е изпратил, защото ние загубихме святостта и искреността на вярата си. Ние сме виновни! Вие допускате и говорите с неверници и езичници. Ето, тук аз виждам Сатаната! Какво прави тук този, когато наричате „посланик Ксеркс”? Той е езичник. Той е като зараза, която ще ни разяде и ще убие духа ни! Този маг също е тук и вие, Ваше величество, ги търпите и разговаряте с тях като с равни!
Може би сега беше време да поискам да напусна двора.
- Ваше величество, искам да напусна вашия двор - казах аз. Стори ми се, че моментът е подходящ. Помощта за мен бе дошла от неочаквана посока. Виждах омразата в очите на мрачната жена.
- Сред нас е и една магьосница - каза Пулхерия и това развълнува всички хора в двора. Тази вечер се бяха случили толкова много неща, но хората нямаше да откажат да видят и вещица.
- Коя е тази вещица? - попита императорът.
- Жената, която придружава посланика - тържествено каза Пулхерия. Теодосий бе разочарован. Той се беше надявал сестра му да насочи своето внимание по-далеч от мен, когото той смяташе за персийски посланик.
Досега търпях омразата и злословието на Пулхерия, но когато тя насочи своята злост към Таис, не се стърпях. Теодосий явно изпитваше респект към мен и можех да говоря. Трябваше да защитя своята позиция, може би това се очакваше от мен като посланик на една от най-великите империи в света.
- Ние не сме Антихристи, нито аз съм Сатана, както и моята спътница не е вещица.
Сетих се, че така бе нарекъл Кирил Хипатия, преди да я усмърти.
- Аз съм повече християнин от вас. Вие сте обикновени вярващи и се уповавате само и единство на вярата, но нищо не знаете нито за Христос, нито за самото християнство.
Християнството не е уникално. В Персия има един бог, който също е син на Бог и той се нарича Митра. Вашият бог е подобие на Митра.
- Анатема! Анатема! Анатема! - мълвеше патриарх Атик. Всички свещеници се молеха и кръстеха. Бероес ме гледаше изумен. Той явно беше против да говоря и не одобряваше това, което бях казал.
- Езичник! - като обезумяла крещеше Пулхерия. - Злото идва! Неговият слуга е тук! Не! Владетелят на Мрака вече е при нас! Сатаната ни гледа през очите на този зороастриец. И вие го оставяте да говори така на бедните искреновярващи християни?! Защитете ни, Ваше величество!
Те обиждат нашия Бог Исус Христос и Пресветата му майка Богородичка.
Теодосий II не се трогна особено от воплите на сестра си. Само Маркиан се приближи към нея и я подкрепи, като подхвана ръката й.
- Християнството не е оригинално и в култа си към Дева Мария - Таис реши да налее масло в огъня. Пулхерия все още въртеше изцъклените си очи като обезумяла. Като чу Таис, тя отново полудя. - Култът към Богинята майка е познат от най-дълбока древност. Тази, която вие наричате Богородица, не е нищо по-различно от всички Богини майки. В християнството тези стари култове са намерили едно развитие и начин да съществуват.
Залата се смълча. Всички гледаха към Пулхерия и императора. Тишината беше измамна, това беше затишие пред буря. Чувствах, че колкото по-дълго залата остане така смълчана, толкова по-голяма ще е бурята после, а всичко това ще се отрази върху нас.
- Да спрем дотук - каза императорът и с това ни спаси. - Нека престанем с интригите и обидите! Тези дни нашите генерали ще тръгнат да събират армията, нека ги изпратим подобаващо!
Очаквах веднага да гръмне музика и всички да се отдадат на безмозъчно танцуване, но това не стана. Някакъв стар, прегърбен мъж, облечен в дълга риза от груб плат като зебло се движеше в залата. Дрехата му бе прокъсана и в кафяво-белезникав цвят. Върху главата си прегърбеният човек имаше дълбока качулка, така че не виждах лицето му. Марпалий ходеше пред мъжа и му проправяше път. Хората отстъпваха и направиха път на мъжа. От първия момент, в който зърнах фигурата, ме обзе някакво смътно предчувствие, което бе загнездено дълбоко в мен. Тази фигура, този силует, много добре знаех какъв е този мъж. Българите бяхме свикнали с тази фигура от най-ранното си детство. Не можех да сбъркам, това беше тумир. Не виждах очите на мъжа и не знаех дали е сляп, но бях сигурен в това. По някои малки жестове си личеше, че е точно така и чак сега видях това.