Тумир се готвеше да пее или да разказва. Можеше ли Тангра чрез него да ми изпраща поличба? Исках да слушам всичко най-внимателно. Пристъпих напред и застанах в първата редица на кръга, който се бе образувал около аеда.
- Рапсодът иска меч, Ваше величество - каза Марпалий.
- До вас е посланик Ксеркс, в последно време нали използваме неговите мечове?
Не можех да повярвам на това, което чувах. Нима пак щяха да вземат мечовете ми? Това беше подигравка! Тук вече ме вземаха на шега. Марпалий обаче не се шегуваше. Той се приближи и протегна ръце към мен. В този момент рапсодът обърна към мен качулката. В мрака не можех да видя очите му. С неохота извадих единия от мечовете и го подадох на тумир. Той обаче не реагира по никакъв начин. Бутнах меча в ръцете му, но той ми го побутна обратно. Мъжът явно не искаше да вземе в ръце този меч. Прибрах го. Може би искаше другия от мечовете ми. Извадих го и му го подадох. Мъжът го взе и се обърна към мястото, където върху троновете си седеше цялото императорско семейство.
След това той започна своя разказ:
„ Ооо музо, възпей оня гибелен гняв на Ахила Пелеев,
който донесе безбройни беди на войските ахейски,
прати в подземното царство душите на много герои,
тях пък самите предаде за плячка на стръвните псета,
пир за грабливите птици. Тъй волята Зевсова стана,
след като в свада жестока се скараха и разделиха
мощният цар Агамемнон и вождът Ахил богоравен...”*
*„Илиада” - издателство „Народна култура”, София, 1971 г.
превод от старогръцки Александър Милев и Блага Димитрова
Заслушах се в поемата, която тумирът разказваше. Това беше епичният разказ за първата война, в която участие взели всички народи в света. Разказа за отвличането на Елена и битката за Троя, вече бях чувал и чел, но сега тя звучеше за мен по друг начин. Старецът, защото това беше старец, имаше силен глас. Той произнасяше думите с такава яснота и сила, че те ни пронизваха и ни караха да треперим като премръзнали кучета. Бях сигурен, че в залата нямаше човек, който да не е чувал поне десет пъти тази епична история за битката, в която хората и боговете се биеха ведно, но всички бяха потресени от разказа. Това си личеше по лицата им. Колко сила и могъщество имаше в този човек! Вече бях слушал тумир много пъти и бях сигурен, че мъжът е такъв. Българските разказвачи не само разказваха нашите легенди и историите на българите, чрез гласа си те изпращаха мощни вълни от оренда. Така българите не само слушаха, те съпреживяваха разказа. Освен това тумир можеха да въздействат на хората чрез гласа си. Бях виждал как тумир само с гласа си кара стотици хора да променят настроението си за миг. Когато някой в разказа умираше, тумир можеше да внуши на хората жал и ги караше да скърбят за него. Тогава всички, които слушаха, започваха да плачат. По мустаците и сухите скули на суровите степни воини се стичаха издайнически сълзи. Когато тумир разказваше за пир или победа, хората се радваха все едно сами са взели участие в това събитие и в момента се наслаждават на трапезата или царската гощавка и са насядали до „хранените хора”.
Старецът пред нас правеше същото. Повечето мъже съпреживяваха разказа за битката за Троя. Това си личеше по погледите им, които бяха насочени някъде там. Когато той описваше битката между Хектор и Ахил, хората трепваха все едно са задрямали и се разбуждат. Това обаче не беше така. Хората участваха в битката, те бяха потънали в действието, сами бяха станали Хектор, Аякс, Ахил или Приам.
В бойните сцени, мъжът, вместо само да разказва замахваше с моя меч и тогава като вълна ни заливаше оренда. Не знам за другите, но аз усещах тази оренда с всяка част от тялото си. Не можех да разбера дали старецът знаеше някакви специални движения, които насочваха потока от сила, или самият меч правеше това, но бях впечатлен от разказа и силата, която усещах. В един момент погледнах към Аспар. Той беше българин и също като мен трябваше да усеща това. Ние бяхме воини и българи и имахме вграден орган да усещаме орендата. Аспар, висок и блед, стоеше като истукан. Вече бях сигурен, че е българин, леко се усмихнах, защото си представих как ще изглежда надгробният паметник, изсечен от камък, поставен някъде във Великата степ. Опитах да си представя върху камъка изсечено лицето на този, когото всички смятаха за готски генерал, но отзад върху каменния му гръб бяха проснати трите багатурски плитки.