Изведнъж огледах тълпата около мен. Това беше императорският двор на Константинопол. За миг само ми се стори, че отново съм в степта и вместо наивните очи на християнските сановници, видях наивните широко отворени очи на слушащите като малки деца български багатури. Тези мъже тук и онези там бяха толкова еднакви. За миг само византийският двор ми се стори като събиране в юртата на кана. Колко еднакви бяха хората навсякъде?! И всеки човек носеше винаги в себе си малкото дете, свикнало да му разказват приказки. Освен това този аед беше тумир. По какво се различаваше този двор от онзи, който бях виждал като дете?
За миг изпуснах тумира от очи. Исках да разбера кой е той, затова трябваше да го проследя. Исках да узная познава ли той Бероес. Освен това мечът ми бе останал в него. Потърсих с поглед рапсода. Отне ми време да го открия. Вече станал незабележим, той вървеше след Марпалий. Старецът бе изпълнил своята роля и вече беше чужд за този двор. Хората вече не се интересуваха от него и не го забелязваха. Проследих Марпалий, като опитвах да скъся разстоянието между нас. Тълпата беше гъста и ми се налагаше да си проправям път с лакти. Блъсках се с тълпата, защото бяхме като два потока, водите на които се сблъскват. Хората бяха привлечени от светлината, шума и танца, а аз - от прегърбената фигура. Изведнъж, както се бутах в някакви хора, като че преминах в нов свят. Неусетно попаднах в мрака на един перистил, този мрак ме обгърна като прегръдка, изведнъж около мен стана много по-тихо, отколкото в залата. Някъде тук се разиграваха най-бурните сцени от управлението на империята на василевса. Тук се плетяха интригите, правеха се тайни срещи, от тук се следяха хората. Тук се бе състоял моят предишен сблъсък с Маркиан. За миг спрях, защото очите ми не различаваха нищо в мрака. Не исках да се препъна и да падна. Стоях и с невиждащи очи се взирах в мрака.
- Посланик - чух гласа на Марпалий. Чак сега започнах да различавам някакви силуети в мрака. Явно, след като се бяха измъкнали от тълпата, двамата бяха спрели и така аз се „нанизах”в тях.
- Марпалий - неопределено казах аз.
- Нас ли преследвате? - попита ме царедворецът.
- Не! - отвърнах аз.
- Приближи се! - каза старецът. Той беше клекнал и бе подпрял гърба си на една каменна колона. Може би затова досега не го бях забелязал. Старецът освен това беше облечен в тъмно, белезникаво, кафяво наметало, което като че се разтваряше в сумрака. То беше по-добро за скриване от каквото и да е друго наметало. Пред себе си, като бе подпрял върха му в земята, с голи ръце той държеше острието на меча ми, чиято дръжка се извисяваше над него като кръст.
- Рапсодът много се умори - каза Марпалий и като че се опита да предпази стария мъж от мен.
- Нека дойде! Нека дойде! - с дълбокия си глас каза старецът.
Поведението на Марпалий ме учуди. Виждах, че церемониалмайсторът и съветник на императора говореше с особено уважение за рапсода. Не можех да си обясня с какво старият разказвач бе успял да предизвика такова отношение. Приближих се до стареца. Очаквах той да ми подаде меча. Той обаче не го стори. Насочи невиждащия си поглед към мен. Всъщност не виждах това, защото на мястото на лицето му зееше тъмна дупка и понеже там нямаше очи, тя ми изглеждаше още по-тъмна. Качулката му беше толкова дълбока, че нищо не се виждаше под нея. И все пак точно по нея разбрах, че старецът „погледна” към мен.
- Искам да ти разкажа нещо - каза тумир.
Чувах добре стареца и не помръдвах.
- Марпалий, остави ни! - това клекналият мъж каза с такава сила, че царедворецът се подчини веднага. Останах изумен. Не можех да повярвам, че този дрипав, беден бездомник говори по този начин на един от най-висшите хора в империята на василевса и той му се подчинява. В този момент Марпалий чинно се обърна и се оттегли, като ни остави само двамата. Изведнъж останалата част от залата изчезна. Светът се сви в нещо като сфера, в която останахме само аз и рапсодът. Тази сфера сякаш спираше звука и ни изолираше от случващото се в тронната зала на ромейския император.
Изведнъж старецът заговори и думите му за малко не ме накараха да извикам.
- Учудваш се защо Марпалий ми се подчинява, нали?
- Да - признах си аз и се озадачих. Как така старецът бе разбрал, че се учудвам, като от одеве не бях мръднал? Как беше „видял” моите мисли и чувства? Каза и още нещо, което ме изуми още повече.
- Чудиш се как така държа този меч в ръцете си и как така Бог още не ме е поразил, ако е вярно сказанието.
Мълчах, не намирах думи, които да кажа. Бях изумен колко точно слепият старец бе успял да познае какво ме вълнува и мисля. Бях сигурен, че дори хора, които имат очи, не биха могли толкова точно да определят какво изпитвах и какво ме вълнуваше в този момент. Явно, за да виждаш, не бяха нужни очи.