- Слушай сега какво ще ти кажа! - продължи тумир. - Марпалий ми се подчинява, защото аз съм от владетелски род. Когато бях дете, бях заложник при ромеите. Те смятат, че са носители на светлина и цивилизация, но всъщност техните закони са олицетворение на това, което те наричат варварство. И така един от техните закони се отнася до наследяването. Когато искат да лишат някой претендент за трона от власт, вместо да го убиват, те го ослепяват и така го лишават от възможността да стане владетел, и го предават на вечен мрак. Така постъпиха и с мен, но това стана чак след като станах юноша. Ето защо мога да държа меча ти, защото кръвта ми е владетелска и самият аз произлизам от владетелски род. Затова и Марпалий ми се подчинява. Когато ме ослепиха, злосторниците смятаха, че по този начин ще ме накарат да страдам. Чувствах тяхната злоба и злорадство. Те биха ме убили, но това нямаше да им е достатъчно. Така, като ме ослепиха, те можеха да се радват на безпомощността ми. Такива хора не искат просто да владеят, те са толкова слаби, че изпитват радост от страданието на тези, от които смятат, че са по-силни. Разбира се, когато ме ослепиха, аз бях много млад и предизвиквах съчувствие в не малко хора. Отначало не можех да повярвам, че съм сляп. Душата ми се мяташе като окована. Преди да избодат очите ми, светът беше мой. Можех да отида където поискам и да правя каквото пожелая. После, когато ме ослепиха, светът за мен се срина. Бог престана да съществува. Крещях от безсилие, ярост и самота. Светът се сви в топка, която като буца заседна в гърдите ми и горчиво ме давеше непрестанно. Изведнъж разбрах, че съм окован в затвор, а тялото ми са стените на този затвор. Мина време преди да осъзная, че слепотата не е лоша за мен, а може да ми бъде полезна. Прекарах дълги разговори с един монах и той ми обясни всичко това. Това ме спаси. Изведнъж започнах да разбирам, че когато бях имал всичко, не бях обръщал внимание на света и не бях почитал Бог. Понеже бях сигурен, че светът съществува заради мен, че е мой, че го притежавам, бях пропуснал да го забелязвам. Смятах го като нещо, което Бог е длъжен да ми дава. С наглата си арогантност тогава бях мачкал света, Бог и всички около себе си. Такива са зрящите, те не оценяват това, което имат, и не познават света, в който живеят само защото го имат. Те смятат, че притежават света, че той им принадлежи, но всъщност не го познават. Според тях светът им е длъжен и арогантно живеят, без да си дават сметка за всички аспекти на своето съществуване.
Отначало проклинах хората и мига, в който загубих зрението си. После малко по малко се успокоих. Мъчителите ми решиха, че съм се примирил, но не! Аз започнах да откривам един нов свят. Един нов Бог. Там, където другите виждаха мрак, ужас, слепота, в онези кътчета на мрака аз започнах да забелязвам форми, фигури, силуети. Този свят беше жив и съвсем не беше свят на мрак. За обикновените хора той не бе достъпен, защото те бяха заслепени от светлината, от повърхностното, очевидното и самовлюбеността си.
Скоро този свят започна да ме очарова. Открих колко много сила и дълбочина се крие в него. Монахът, с когото се срещах, ме учеше на това.
- Кой беше този човек? - попитах аз.
- Ще ти кажа и това - с твърд глас каза аедът. - Не след дълго разбрах, че слепотата ми може да бъде предимство. Под ръководството на монаха започнах своя втори живот. Скоро запълних света на мрака с най-красивите образи, които бях виждал. Аз и като зрящ бях правил това, но тогава не си бях давал сметка. Вече вършех това по един нов и осъзнат начин. Тези картини се сгъстяваха толкова много в света ми и го изпълниха отново. Аз отново станах зрящ, но в своя си вътрешен свят. Това, което ти казвам, не е валидно за всички слепи. Можеш да бъдеш сляп и отчаяно да си насочил своя поглед към изгубеното, към света на обикновените хора, към светлината. Няма по-тъжно нещо от същество, което се опитва да бъде такова, каквото никога няма да може да бъде. То е все едно червей да се опитва да живее с пилета. Той ще мечтае за пилешарника и ще се стреми да има криле и да бъде птица, но само ще се взира и ще върви към собствената си гибел.
След това започнах да проклинам времето, в което бях виждал, защото тогава не бях живял истинския си живот, а просто бях съществувал.
- Как станахте рапсод? - попитах аз.
- Монахът, който говореше с мен, ме направи такъв. Той запълни празния ми свят с истории. Те бяха по-важни от това, което бях държал там преди. Преди да ослепея, там бях държал собствените си малки, дребни и незначителни егоистични истории, които в моята глупост ми се струваха толкова важни. Когато ослепях, разбрах, че са били малки и незначителни. Осъзнах, че животът ми преди е бил боклук, че не е струвал. Моят голям егоизъм ме беше карал да си мисля, че съм живял значимо. Когато останах сам, разбрах колко много съм се лъгал. На мястото на незначителния си жалък живот и на прозаичните случки поставих огромните световни истории. Понеже изпразних душата си от себе си, тя стана хранилище на света и на човечеството. Аз се разширих и станах като Бог, защото мен вече ме нямаше, а бях приютил мисълта в своята обвивка.