Най-тъжното е, че докато имах очи, почти не бях чел, защото бях заслепен от младостта, от глупостта и тогава ми се струваше недостойно и безсмислено да чета. Високомерието ми е било толкова голямо, че аз обяснявах на своите другари по пир, чашка и лов, че четат само глупаците, че четенето е за учените хора. Може би затова Бог ме наказа, заради моята глупост и високомерие. И трябваше като сляп да изкупвам това, дето бях надробил като зрящ.
Чак след това опознах Бог. Проумях, че докато бях виждал, съм бил толкова зает със себе си, толкова примамен от светлината и ежедневието, че не бях имал време да общувам с Бог. Тогава в своята арогантност бях мислил, че правя това, но се бях лъгал. Когато останах сам в тъмнината и покоя, когато ми се стори, че загубих всичко, разбрах какво е Бог. В тишината дочух неговите думи, които са шепот, а не рев на лъв. Тогава опознах Бог и започнах да разбирам.
Монахът ме водеше из този свят. Много пъти исках да се оставя на Бог, но мъжът ме ръчкаше. Да се оставиш на Бог, да допуснеш вярата да властва над душата ти, означава да спреш, да се вкамениш. Това е лесно. Мъжът не ме оставяше да спирам да мисля. Така аз започнах да разбирам. Можех да стана монах, както бяха правили много преди мен, ослепени в двора на василевса. Аз обаче продължих. Така станах аед.
От одеве исках да попитам мъжа дали знае нещо за българските тумири и сега ми се отдаде възможност.
- Искам да попитам нещо - казах аз. Старецът не помръдваше, затова продължих: - В своя живот съм виждал много хора като вас. Там, откъдето идвам, има много слепци, които обикалят из държавата и разказват своите истории.
- От коя част на Персия сте, посланик? - попита рапсодът.
- От източната - веднага отговорих аз. - От Хорезъм и Бактрия.
Мъжът разклати качулката, с което искаше да покаже, че знае къде се намира Бактрия и Хорезъм.
- Всички тези разказвачи изглеждат точно като вас. И думите ви си приличат. Имате ли нещо общо с тях? - продължавах да питам.
Мъжът обаче ме слушаше, без да помръдва, и по никакъв начин не показваше, че ме чува.
- Всички разказвачи, понеже са слепи, развиват пророчески способности. Тъй като не можем да виждаме този свят, ние надзъртаме в друг един свят, в който всичко, което се е случило, което се случва и което предстои да се случи, е на едно място. В този свят живеем ние, това е светът на Бог. Всеки един аед прилича на останалите, защото става като Тирезий - слепия пророк, който предсказал на Одисей или Тиней - слепият прорицател, който предсказал на Язон и го превел през скалите на Босфора и Дарданелите.
Слушах аеда и се замислих. Досега смятах, че се движа по обратния път на Александър Македонски, а всъщност бях вървял по някакъв маршрут от прорицалища. Явно това беше част от пътя на този, когото с право наричаха Велики, а може би и на всеки „Велик” след него. Сетих се за Амонския оазис и прорицалището там и големия храм в Бехдет - Елефантина - Едфу. Имаха ли връзка слепите аеди с този път? Какво общо имаше между прорицалищата, оракулите и слепите мъже, които ни следваха?
- Тук, в земята на християните, вече няма аеди. Християните ги преследват - изведнъж, без връзка с досегашния разговор, каза аедът. - Искам да ти разкажа една история - като каза това, старецът направи знак да се приближа. Внимателно го направих. Той ми посочи да седна срещу него. Изпитвах чувството, че под тъмната качулка ме наблюдават внимателни очи. Сляп ли беше старецът? Можех да се закълна. Вече бях виждал толкова много слепи тумир, че само по техните движения можех да разбера дали са незрящи. Старецът беше сляп, но в същото време се държеше така все едно ме вижда.
Дали аедът можеше да разбере, че срещу него седи тумир? Аедът не беше ли част от сектата, която беше по-стара от нашите тумир? Не беше ли той истинският наследник на Омир?
- Седни! Седни! - каза старецът на персийски. - Поседни за малко при един старец!
Подвих крака и седнах близо до него. Тук, в перистила, скрити от светлината, ние станахме незабележими. Покрай нас можеха да минат много хора, без да ни забележат.