Опитах се да пробия с поглед мрака и да видя лицето на аеда, но под качулката мракът се сгъстяваше и се чувствах все едно се взирам в някаква бездна. В тъмнината добре различавах сухите ръце на стареца с тънката набръчкана като тънък пергамент кожа, с които той все още държеше меча като кръст пред себе си. Старецът държеше острието на меча и си личеше, че се подпира на него. Притеснявах се с някое неволно движение да не пореже пръстите си. Исках да му кажа за своето притеснение, но той като че предусети това и заговори. Гласът му беше тих, но хриптеше като скърцащ под нозете пясък в пустинята. Още с първите думи на неговия разказ аз се пренесох в друг свят и, носен от думите като дух, полетях в новия епос, който той започна. Всъщност това не беше съвсем нов епос, а продължение на това, което бях слушал досега. Аз знаех, че „Илиада” има още един епос, в който се разказва за един от героите във войната - Одисей от Итака. Този Одисей беше обиколил моретата и беше преживял интересни приключения. Заедно с приключението на Язон и аргонавтите, това беше мой любим разказ. От гръцките разкази харесвах още и този за геройствата на Херакъл. Епосът, в който се разказваше за Одисей, се наричаше „Одисея”. Знаех, че един римски епик в по-късни години бе написал разказ, в който описваше това, което се бе случило с оцелелите от Троя хора. Според Вергилий, Еней ги извел и с • кораби те прекосили Средиземното море, навлезли в устието на една река и там основали град. Този град, разположен на седем хълма, през който протичаше река Тибър, съществуваше и до днес и се наричаше Рим. Според Вергилий римската цивилизация била наследник на Троя и имала права над ахейските (гръцките, елинските) градове, над техните богатства и достижения. Войната започнала преди хилядолетия от боговете и протекла между ахейците и троянците, беше завършила с победа на римляните, които се смятаха за троянци. Точно затова те бяха отнесли всички постижения на гърците.
Всичко това бях чувал от Приск, Бероес и Марпалий, но днес не беше така. С изместване на столицата отново в Константинопол и с това, че Теодосий II беше по-силен владетел от Гала Плацида и сина й Валентиниан, не бяха ли доказали гърците, че отново са над римляните? Макар Константинопол да не беше чисто гръцки град и да се кичеше с прозвището „втори Рим”, не беше ли той опит властта и центърът на света да се върне обратно на изток? Или може би Константинопол беше хитър ход от страна на Рим да продължи да съществува духът на Троя, дори когато Рим и Троя отдавна вече нямаше да ги има?
Всичко това вече знаех. Старецът обаче не говореше за това. Той започна разказа си в съвсем друга посока. Аз мълчах и слушах прехласнат и ми се струваше, че духът ми, уловен умело от думите на аеда, се понася върху крилете на неговия разказ.
- Войната не свършила така, както се разказва в „Илиада”, и не приключил животът след това. Троя още била в пламъци, Одисей от Итака плачел над мъртвото тяло на най-великия от воините - Ахил. Той лежал безжизнен, прободен в петата, единственото уязвимо място в неговото тяло. Мечът, изпратен му от бога на войната Арес, все още лежал в дланта му. Този меч единствен можел да поразява богове и осигурявал власт над хората. Той имал толкова голяма сила, че подчинявал всички, срещу които бил насочен, но в същото време силата му и властта, която носел, правела този, който го носи, негов роб. Всеки воин и властник, притежаващ го, се оказвал с по-силно окована душа от оковите на железни пранги.
И всички хора се опиват от величието и силата на героите и попадат под властта на харизмата им, но героите са нещастни. Помни това, посланик! Героите и тези, които искат да властват, винаги сами попадат под властта на своето желание. И то като техен тиран ги яхва и не ги пуска до края на дните им. Желанието да си над останалите те превръща в най-самотния човек на света, обрича те на страдание.
Това знаел и Одисей и се замислил дали Ахил въобще осъзнавал колко добър воин е бил. Дали не е страдал от това, че през цялото време всъщност изпълнявал волята на боговете? Има ли свободна воля и най-смелият от героите? Не е ли той повече роб, отколкото са обикновените хора, които не знаят какво означава чест, мисия и са далеч от борбата на боговете? Това си мислел Одисей. И в този момент погледът му попаднал върху меча, който лежал върху каменната тераса, но все още бил в десницата на Ахил, който приживе бил бързоног и божествен, равен с боговете. Гледал сега Одисей този меч и му ставало безразлично всичко, което се случвало около него. Докато бил жив Ахил, и мечът бил жив, и хиляди воини се стичали под него. Ето сега Ахил лежал мъртъв и прободен и мечът вече нямал никаква сила. Какво да прави Одисей? Животът му явно щял да свърши тук, в разрушената Троя. Мечът вече не можел да му помогне. Освен да положи още някой мъртъв троянец, нищо повече не можел да направи. И какво като направи това? Ахил бил мъртъв, той, Одисей, бил победител и какво от това. Одисей разбрал, че от войната няма и не може да има победители. Гледал меча и проснатия по очи Ахил. Този, който приживе бил толкова силен, бърз и красив, сега бил купчина плът, която скоро щяла да започне да гние. Хората в смъртта си са еднакви и докато си жив, можеш да бъдеш достоен или не, да си силен, да си герой или мерзавец, но след като умреш, ставаш леш. Това плаши най-много героите, които могат да оцелеят само чрез разказите за това, което са били приживе. Така мислел Одисей и в този миг гъста мъгла го обгърнала отвсякъде. Така тя го скрила от очите на останалите мъже. Одисей отначало не разбирал какво става и не можел да знае, че тази мъгла е по волята на Зевс, най-могъщият от Олимпийските богове. И в този момент Одисей с учудване видял как Ахил трепнал. Животът се върнал в безжизненото му доскоро тяло. Богоравният се изправил бавно и със стрела, все още стърчаща от петата му, закуцукал и се отправил към морето.