Като говореше това, старецът държеше така острието на меча, все едно ми го показваше и говореше за него. Освен това отново натрапчиво изпитах усещането, че той ме наблюдава и вижда острието, което държи. Дали старецът ми намекваше, че мечът, който държи в ръце, е именно този Меч на боговете, за който ми говори? В този момент се сетих нещо. Вярата на Зевс умираше. Дали това, че аз носех меча в себе си, не означаваше, че е дошъл краят на олимпийските божества? Христос беше победил Зевс. Можеше ли аз да съм носителят на този меч? Имаше ли този меч такава сила, каквато старецът му приписваше? Наистина, оръжията бяха великолепни и когато ги поемех в ръце, те като че оживяваха. Те бяха много по-тънки и леки от останалите мечове и това ми помагаше да изпреварвам хората, с които ми се бе налагало да се бия. В същото време бяха много здрави и остри, но в това имаше по скоро майсторство на изработката, отколкото нещо божествено.
Старецът мълчеше. Дали беше завършил своя разказ? Какво искаше да ми каже с него? Защо беше настоял точно аз да чуя тези думи? За мен беше очевидно, че той намекваше, че именно мечът, който държи в ръка, е Мечът на боговете. Спомних си как бе отблъснал другия меч. Бог ми изпращаше знак и ми посочваше кой от двата меча е този, изпратен на хората от него, и кой бе изкованият от нас двамата с Ковендра.
- Мечът на непобедимите - каза някак замечтано аедът. - Когато Ахил изчезнал, с него потънал в забвение и мечът. От този момент сред местните се разнесла легендата, че бог Арес предопределил един ден друг велик воин да го изнесе сред хората и на него било съдено да превземе света.
Чак сега разбрах защо Александър беше търсил този меч. Той беше ходил и в Тракия, и в Мизия може би, за да търси меча, и в Колхида в Кавказ. Толкова ли беше важен този меч? Ако моят меч беше този на Боговете, той през цялото време е бил в най-високата планина в света, Хималая. Там или в Тибет той бе останал непокътнат. Дали пещерата със седемте нива не беше сарактът, в който аз бях останал и където се бях срещнал с Баян?
Досега смятах, че следвам моя Път и имам мисия. Дали всъщност аз не бях поредният преносител на меча и всичко, което се случваше, не беше следване на мисията на меча?
- Александър носил ли е меча? - попитах аз.
- Той твърди, че го открил, според други това не е станало. Говори се, че Александър открил огромен златен трон, който Богът на войната бил подготвил за най-великия воин и този, който трябвало да властва над света.
- Александър търсил меча, защото искал да убие Зевс и да заеме неговото място - казах аз на себе си.
Сега започвах да разбирам историята още по-ясно. Погледнах меча. Не можех да повярвам, че всичко това се отнасяше именно за това оръжие. Мечът беше наистина много добър, но можеше ли да е Мечът на боговете?
Тъкмо се канех да питам още толкова много неща, когато зад гърба си почувствах нечие присъствие. Там в мрака зад мен имаше някого. Не знам откога седях клекнал срещу аеда, защото бях загубил представа за времето. Исках да остана още дълго така, имах още толкова много неща да питам. Кой стоеше зад мен? Кой ми пречеше и прекъсваше нашия разговор? Сигурно беше досадният Марпалий. Дали беше подслушвал всичко, което старецът ми бе разказал? От одеве рапсодът говореше много тихо и за да го чувам, ми се бе наложило да се наведа напред към него.
Знаех, че зад мен има човек, но не исках да прекъсвам това, което се бе получило между нас.
- Рапсоде - казах аз, - кой беше монахът, който те научи на всичко това? При нас всеки аед предава знанието си на млад човек и на никого другиго.
- Наведи се по-близо да ти кажа неговото име - каза аедът и аз изпитах странното усещане, че той ми готви нещо лошо. Двамата и без това се намирахме достатъчно близо и аз го чувах много добре. Защо искаше да се приближа още? Взирах се в тъмната паст на качулката и по гърба ми пробягаха тръпки, като крачетата на хиляди мравки. Наложих си да се контролирам, за да не се разтреперя.
- Елааа! - като шепот каза аедът. Подчиних се. Наведох се към него още малко. Изведнъж си представих, че изпод качулката се подават кървавите зъби на някакъв демон и той отхапва ухото ми или може би цялата ми глава. Тръпките отново запълзяха от основата на гърба ми нагоре. А може би този аед беше подучен от някой тумир да ме ослепи? Може би тумирите знаеха, че съм един от тях и затова през цялото време ме бяха придружавали. Можеше ли този аед да е тяхната дълга ръка? Настръхнах. Понечих да се дръпна, но се овладях. Не желаех да показвам страх и притеснение.