Когато аедът реши, че сме достатъчно близо, с тих шепнещ глас каза:
- Името на монаха, който ми даде втори живот и ме научи на тези истории. Може би последният от най-знаещите аеди беше...
Бях в такова напрежение, че щях да се пръсна.
- Бероес - тихо каза аедът.
Като чух това име, за миг щях да извикам. Не можех да повярвам в това, което чувам. Не можеше да бъде! Този човек беше старец. Не можеше Бероес да го е учил, когато е бил дете! Това, което чух, имаше такава сила и оказа такова въздействие над мен, че сълзи напираха в очите ми. Как така Бероес!? Не можеше да бъде магът! Бероес не можеше да бъде тумир!
Мина много време преди да се успокоя.
По някое време си помислих: Всъщност защо не! Бероес не беше обикновен човек. През цялото време той се срещаше с тумири, такива бях забелязал и в Ктесифон, и в Александрийската библиотека, и в Бехдет. Можеше ли Бероес да е водач на сектата на тумир? Старецът беше казал, че той бил последният и най-знаещ тумир. Ако Бероес беше представител на Пътя на обикновените хора, той трябваше да бъде човек на знанието, а при българите именно тумир, тези, които разказваха нашата история, бяха сектата, представяща този Път. Това означаваше, че Бероес беше не толкова монах и не следваше толкова Пътя на жреците и монасите, а Пътя на учените и обикновените хора.
Бях толкова развълнуван от думите на аеда, че бях престанал да мисля къде съм. Освен това бях щастлив, душата ми ликуваше. Вече знаех кой е Мечът на боговете. Бях научил това, което толкова време исках да знам. Помощта беше дошла от неочаквана от мен посока, но това нямаше значение. Сега не биваше да смесвам двата меча. Щях да отбележа Меча на боговете, като поставя в него златния си медальон и така щях да бъда свързан с меча завинаги. Може би все пак аз бях Избраникът, този, който да носи меча? Сега почувствах още по-силно присъствието зад гърба си.
- Негово величество Теодосий II, василевс на Източната империя, и Валентиниан - император на Западната империя - произнесе нечий глас зад гърба ми. Както си бях седнал, се извърнах. Не знам как се случи, но ръцете ми бяха поставени върху ефеса на меча и аз се подпирах на неговото острие. Допреди малко старецът държеше острието, как бе попаднало у мен? Погледнах в мрака пред мен, но от аеда нямаше и следа. Той беше изчезнал, беше се разтворил в мрака. Седях с меча в ръце и наблюдавах двамата владетели. Те стояха пред мен и също ме наблюдаваха с почуда. Аз бях седнал на пода с крака кръстосани под мен, а те се извисяваха отгоре ми. Слугите зад тях носеха големи восъчни свещи и ги осветяваха. Гледката сигурно наистина беше странна. Пред мен изправени, облечени във великолепните си дрехи, стояха двамата императори, следвани от императрицата, Пулхерия и Гала Плацида. След тях се движеха престолонаследниците, а след тях - огромна свита. Всъщност там беше цялата зала. Явно пирът беше свършил и Теодосий извеждаше хората, и в този момент се бяха натъкнали на мен. Аз все още седях на пода и държах меча. Опитах се да се изправя и да се махна от пътя на техни величества, но от дългото седене с кръстосани крака, те бяха изтръпнали. Подпирайки се на меча, с пукащи колене най-накрая се изправих. Чувах ехидните подсмихвания на дамите и мъжете отзад. Владетелите ме наблюдаваха неподвижни.
- Какво става, посланик?! Защо пълзите по пода? - с висок глас попита василевсът. Той говореше толкова равно, че не можах да разбера дали влага ирония в думите си.
- Нищо, Ваше величество - казах аз и опитах да се поклоня, но сега разбрах, че освен коленете и кръстът ми е схванат.
- Пак този меч! - с укор в гласа каза той. - Дайте да го видя!
Нямах друг избор и с неохота подадох оръжието си на императора. Той го разгледа за кой ли път. Отново се взираше в гладкото искрящо острие като обсебен.
- Дайте и другия меч!
Подадох другия меч в ръцете на императора и в този момент разбрах, че направих грешка. Теодосий II се обърна към свитата си и извика:
- Искам майсторите ковачи на Константинопол да ми изковат такива мечове! И нека ги украсят със злато, да са достойни за моето величие!
Изстенах. Сега отново не знаех кой е Мечът на боговете и кой на хората. Така за пореден път загубих яснота по въпроса. Аедът беше изчезнал и едва ли скоро щях да намеря човек, който да ми разкрие това.
След като ги посочи на свитата, Теодосий се обърна към мен и ми върна двете оръжия. Бях благодарен на императора, но в същото време недоволен, че отново не знаех кой меч кой е. Искрено съжалявах за това, но пък бях щастлив, защото все пак бях сигурен, че единият от мечовете ми е мечът, известен като меч на Хурса, на Арес, принадлежал на Александър и Ахил.