* * *
Тес открехна вратата. Мъжът изглеждаше обезумял, разрошен и пиян. Гледаше я гневно (отново), сякаш ѝ беше ядосан (отново). Я чакай малко, не трябваше ли тя да му е сърдита?
- Какво е станало?
Тонино се облегна тежко на рамката и попита:
- Ти си собственичка на тази вила, нали?
- Да, нали ти казах. - Нито моментът, нито мястото бяха подходящи за обсъждане на собствеността на имота.
- Но не си роднина на синьор Уестърман?
- Не.
Тес започна да разбира накъде отива разговорът. Може би не само тя бе получила предупреждение. Може би неговото семейство мразеше нейното почти толкова, колкото (според Джовани) нейното семейство трябваше да мрази неговото.
- Ще влезеш ли? - покани го. Не изглеждаше опасен, но ѝ се струваше, че всеки момент може да се строполи.
- Не съм трезвен - заяви мъжът и се опита да съсредоточи блуждаещия си поглед върху лицето ѝ.
- Досетих се - отвърна Тес и се отдръпна, за да го пусне. - Всъщност и аз не съм. Изпих бутилката вино, която бях приготвила за двама ни.
И още нещо.
Тонино се бе вкопчил в рамката на вратата на дневната, но си пое дълбоко въздух и прекрачи в стаята, сякаш ходеше по опънато въже.
Тес поклати глава отчаяно. Най-добре да направи кафе. Махна на госта си да се разположи на кожения диван и тръгна към кухнята.
- Та... - започна Тонино, който сякаш бе изгубил нишката на разговора.
- Та?
- Та. Ти дори не познаваш този човек, Уестърман, нали така?
- Никога не съм го срещала - провикна се Тес от другата стая. - Какво общо има това с каквото и да е?
Тонино се бе проснал на дивана.
- Предполагах - изрече бавно и внимателно, като почти успяваше да не заваля думите, въпреки че говореше чужд език, - че си негова роднина.
- Не.
Тес сложи кафето да се вари и се зае да анализира ситуацията наум, което щеше да е много по-лесно, ако не беше изпила всичкото това вино. След като някой бе разказал разни неща за нея на Тонино, той очевидно се бе отправил към най-близкия бар.
Англичанката сервира кафето в дневната.
- Разкажи ми какво се случи - подкани го, докато слагаше подноса на масата.
Тонино вече седеше и се държеше за главата. Тес едва се удържа да не го прегърне.
- Коя си ти? - прошепна.
Предположението ѝ се оказа вярно.
- Аз съм дъщеря на Флавия Фаро - обясни. - Майка ми е живяла тук, в Четария, Семейството ѝ работело за Едуард Уестърман. Затова ми е завещал вилата. Но... - Погледна го крадешком. Погледът му бе празен, но дали заради алкохола, или заради разказа ѝ, не можа да разбере. - Но ти го знаеше, нали?
- Излъга ме - отрони Тонино.
- Не съм! - възмути се Тес. - Казах ти името си. Казах ти, че съм собственик на вилата. Всички в селото сякаш вече знаеха коя съм, дори преди да пристигна.
- Измами ме - повтори мъжът.
- Глупости! - Седна до него. Осъзна, че също е ядосана. В крайна сметка именно тя го чака цяла вечер, сготви му вечеря и накрая той ѝ върза тенекия... е, почти. А се очакваше, че трябва да го мрази.
- Никога не съм те мамила - продължи. - Нямам вина, задето си решил, че съм роднина на Едуард Уестърман. Отначало ме взе за поредната скапана туристка.
Той вдигна тъжен поглед към нея.
- Но и никога не поправи заблудата ми. Къде отиде честността, Тес? А доверието? Мислех си, че...
- И аз.
Внезапно на Тес ѝ се доплака. Вярно беше - можеше да му каже коя е, но не искаше да се забърква в някаква отколешна и нелепа семейна вражда, която нямаше нищо общо с нея. Как бе възможно да продължава толкова дълго време? Но тя се самозалъгваше. Враждата означаваше много - поне за хора като Тонино Амато и Джовани Шиара. Сякаш и двамата бяха способни да имат зъб на някого за вечни времена. Навярно затова не му беше казала. Искаше ѝ се той да я харесва заради самата нея, а не да я мрази заради произхода ѝ.
- Знаеш ли какво се е случило между нашите семейства? - попита я сицилианецът. Сякаш изведнъж бе изтрезнял.
- Не точно - поклати глава Тес. Така или иначе, бе чувала само версиите на Джовани и Сантина, но все още имаше много неясноти.
- Но знаеш, че е имало свада, нали?
Младата жена кимна. Божичко, колко отвратително се чувстваше! Какво падение след всичките онези искри, които прескачаха помежду им!
Тонино я хвана за ръцете:
- Защо не ми каза? Защо ме остави да разбера от...
Мъжът не довърши.
- От кого? - Стискаше я толкова силно, че ѝ причиняваше болка. Сякаш случката с Джовани Шиара се повтаряше. Тес издърпа ръцете си. - Кой ти каза?
- Няма значение.
Навярно нямаше. Всъщност можеше да е всеки. Ако Тонино бе по-общителен, щеше да е разбрал отдавна заедно с всички останали. Сигурно е бил Джовани. Доставило му е удоволствие да нанесе такъв удар.