- Да - кимна Флавия.
Беа я изгледа с нещо като възхищение:
- Куражлия си ти, момиче, признавам ти го. Дали да дойда с теб? Колебая се.
- Не. - Флавия поклати решително глава и тъмните ѝ къдрици се разлюляха. Това беше нейният път и трябваше да го извърви сама.
- Тогава, след като стигнеш до дома им, ще ми се обадиш по телефона - настоя Беа. - Очаквам да се върнеш до три дни. Съгласна ли си?
- Si.
Но докато гара след гара оставаха зад нея и влакът летеше устремено към целта си, Флавия усети как увереността ѝ се разклаща. Ами ако Питър вече не живееше там? Ако след всичкото това време се окажеше, че така и не се е прибрал в Англия...? Ако роднините му се окажеха хладни и жестоки хора, които не искат да разговарят с момиче от Сицилия? Питър, Питър, Питър - повтаряше влакът като ехо.
Най-сетне спряха на гарата в Ексетър. Флавия взе пътната си чанта, натисна лоста, за да отвори тежката врата, и слезе на перона. Отново спря такси (ставаше все по-добра в това и бе установила, че решителното махване действа най-успешно), отново седна на задната седалка, притиснала чантата до гърдите си, и за пореден път се загледа през прозореца, докато и този град преминаваше пред очите ѝ...
Ексетър бе много различен от Лондон. Движението не бе толкова натоварено, градчето бе по-зелено, по-малко и не чак толкова заплашително, макар че и тук личаха последиците от войната. Минаха покрай няколко обгорени постройки и купчини останки от разрушени сгради. „Питър...“ - помисли си Флавия. Но имаше и нови строежи. Беа Уестърман бе казала, че Англия изгражда наново бъдещето си. Дали това бе възможно, зачуди се Флавия. Все пак тези строежи наистина създаваха усещане за надежда, за нова енергия след опустошението на войната. Девойката зърна камион с въглища, който правеше доставки. Отзад седяха мъже с шапки, очернени лица и изцапани работни дрехи. Забеляза и широк плавателен канал, по който се носеха баржи. Подминаха голяма църква, бензиностанция на централна улица, която изглеждаше като главната в града, и кино. Ексетър изглеждаше като приятно място и Флавия някак си винаги бе знаела, че ще се окаже такова.
Таксито най-накрая стигна до адреса и спря пред къща, която не беше толкова внушителна като на Беатрис Уестърман, но бе прясно боядисана. Пред нея се простираше приятно дворче с градина, порта и добре оформена пътечка. Сърцето на Флавия биеше бясно. Девойката си пое дълбоко въздух. Дори не се поколеба. Посегна към тежкото месингово чукало. Мислеше единствено за Питър.
Чу стъпки, видя как някой светва лампа, долови глас и зърна приближаващ женски силует. Отвори момиче на около шестнайсет. Само открехна вратата - навярно внимаваше да не изпусне топлото навън. Косата на момичето бе кафява, очите - сини. Флавия примигна, но това не бяха сините очи на Питър.
- Можете ли да ми помогнете? - попита учтиво, както многократно бе репетирала. - Търся Питър Ръдърфорд. Аз съм негова приятелка от Сицилия.
Девойката я гледаше втренчено, сякаш пред нея стоеше не някой от Сицилия, а от друга планета.
- Питър Ръдърфорд? - повтори.
- Да - потвърди Флавия и стисна палци. Сключила бе ръце зад гърба, напъхани във вълнени ръкавици.
- А, Ръдърфорд - намръщи се момичето, обърна се и извика: - Мамо! Как се казваха хората, които живееха тук преди нас? Ръдърфорд ли бяха?
- Да - отвърна по-възрастната жена, която се появи в коридора. Косата ѝ бе навита на ролки и прибрана под стегната мрежа. Облечена бе в престилка и носеше кърпа в ръка. Огледа Флавия и попита: - Кого търсите?
- Питър - отговори момичето вместо нея.
Жената кимна.
- Малкия син, нали? На двайсет и няколко, със светла коса, висок?
Флавия щеше да се пръсне от облекчение. Значи беше жив. Успял бе да стигне у дома.
- Si - потвърди тя. - Да. Това е Питър.
Жената кимна пак и продължи да оглежда Флавия любопитно.
- Бихте ли ми казали, моля? Къде е той? - попита сицилианката и затаи дъх.
- Май живее на две пресечки оттук - рече жената и метна кърпата през рамо. - Понякога го виждам в бакалницата.
- На две пресечки?
- Ще напиша името на улицата. - Жената отиде да потърси лист и писалка.
- Благодаря ви.
- Но не знам номера.
- Няма значение. - Флавия бе толкова развълнувана, че едва говореше. „Питър. Толкова близо.“
Англичанката написа адреса и добави на глас:
- Силвър стрийт. Натам съм го виждала да отива.
- Благодаря ви! Благодаря ви! - Флавия грабна листчето. Идеше ѝ да го целуне и да разцелува жената, която ѝ го беше дала.
- Хубава двойка са - отбеляза. - Имат си и сладко малко детенце. Е, успех, скъпа. Надявам се, че ще ги намериш.