ГЛАВА 50
В три следобед фолксвагенът с цвят на мандарина я чакаше пред кръчмата. Привличаше множество възхитени погледи. Баща ѝ седеше зад волана и изглеждаше много спокоен.
Джини се качи. Баща ѝ... Усещането бе ново, не бе свикнала с него.
- Накъде? - попита той.
- „Прайд бей“ - отвърна тийнейджърката и обясни посоката. - Там правят най-хубавия горещ шоколад.
В кафенето баща ѝ поръча кафе с мляко за себе си, а за Джини - горещ шоколад с бита сметана.
- Предполагам, че си задаваш много въпроси - започна, докато се настаняваше на стола срещу нея. Говореше бавно, сякаш обмисляше всяка дума, преди да я произнесе. - Например защо се появих така внезапно, като гръм от ясно небе, както каза баба ти.
- Аха - изкикоти се Джини. Носовият му австралийски акцент ѝ харесваше, но нямаше да го остави да се отпуска прекалено много. Отсъствал бе през целия ѝ живот. Осемнайсет години бе пропускал рождени дни, Коледи и ежедневно общуване. Никак не беше малко. А горещият шоколад не можеше да компенсира всичко това, бил той и с бита сметана.
Баща ѝ потупа носа си и изрече:
- Ударих кьоравото. Майка ти навярно ти е казала, че бях нещо като дърт хипар...
Джини сви рамене. Предполагаше, че и двамата са били. Само че майка ѝ внезапно попаднала в света на отговорностите, а той се изнизал в посока Австралия и вероятно продължил да живее хипарската мечта. Няма лошо, поне за някои...
- Ами, всъщност досега нямах пари да дойда до Англия.
„Слабо“ - помисли си Джини. Да беше я потърсил в интернет. Да беше ѝ написал писмо. Дори обаждане по телефона щеше да свърши работа.
Баща ѝ сякаш прочете мислите ѝ.
- Лесно е да пропуснеш възможност. А в един момент изглежда, че вече е твърде късно. Освен ако...
- Освен ако...? - подкани го да продължи. Струваше ѝ се, че разбира какво има предвид този мъж, като говори за възможности и кога става твърде късно да ги преследваш.
- Освен ако усещаш, че можеш да направиш нещо. Нещо различно.
Джини нямаше представа какво е то. Какво ли смяташе да направи баща ѝ сега?
Той сипа лъжичка захар и разбърка кафето си. След малко заговори отново:
- Предполагам, че си задаваш и друг въпрос. Защо въобще съм си тръгнал?
Това беше лесно.
- Защото не си искал да поемеш отговорност за едно бебе? - изрече на глас мислите си Джини. Беше разбираемо. Слава богу, самата тя не беше бременна. Слава богу.
Баща ѝ я погледна право в очите и призна:
- Ако трябва да съм честен, бях уплашен до смърт. Бях млад. Да имам дете, беше последното, което исках. Нищо лично.
Джини кимна.
- Няма проблем.
Беше откровен, поне това трябваше да му се признае.
- Майка ти беше толкова спокойна и невъзмутима, когато научи. Сякаш за нея нямаше никаква драма. - Мъжът замълча за миг, изглеждаше потънал в спомените си. - Но аз изпаднах в ужас. Наистина.
- И какво направи? - Джини отпи от шоколада. Беше горещ и сладък, а сметаната се топеше точно както я обичаше.
Баща ѝ продължи да разбърква кафето си.
- Заминах за Австралия. Ходих да бера плодове, работих в бар, пътувах насам-натам, изпуших твърде много трева. Можеш да изгубиш десетилетия в пафкане. Пълна летаргия, казвам ти.
Джини бе малко изненадана от признанието му за тревата, но си напомни, че пред нея не стои обикновен родител. Самата тя бе опитвала трева, но докато в началото всичко ѝ изглеждаше смешно и бе отпусната по един много приятен начин, после изведнъж я бе хванала параноята и ѝ идеше да повърне.
Мъжът все още разказваше:
- Присъединих се към комуна от ню ейдж81 пътешественици в Западна Австралия. Занимавахме се с разни духовни практики. Имаше много творческа атмосфера - музика, поезия, рисуване, такива ми ти работи.
Вълнуващо бе да имаш баща, който е правил „такива ми ти работи“. Но най-якото бе, че имаше толкова лежерно отношение към тях, сякаш бяха съвсем в реда на нещата. Топката беше леко саркастична. „Слушай го само какви ги дрънка“ - шепнеше подигравателно. Но Джини искаше поне да му даде шанс.
- Там срещнах една двойка от Холандия - продължи баща ѝ. - Допаднахме си. Те имаха идея да копаят в пустинята и ме поканиха да им правя компания. Винаги съм се справял добре с машини и двигатели. А не би било яко да ти се повреди колата по средата на нищото, нали?
„Олеле! Копаене?“
- Имаш предвид, че сте търсили злато? - Джини вече бе силно впечатлена.
- Ами, да. - Той обра с лъжичката млечната пяна от кафето си. - Куп народ се е пробвал. Не се знае на кого ще му излезе късметът. Нали така?
Мъжът се разсмя. Джини усети, че също се смее.
- И...? - подкани го.