Баща ѝ внезапно придоби сериозен вид.
- Май ударихме кьоравото.
В този момент изглеждаше толкова млад и неуверен, сякаш никога не го е искал, сякаш не знаеше какво да прави с това, което е открил. Божичко. Май Джини неусетно се бе сдобила с баща богаташ, който не се чувстваше удобно с парите си. Може би голям богаташ.
- И така, взе, че се върна в Англия - заключи тийнейджърката. И все пак всичко това изглеждаше прекалено лековато и повърхностно. Момичето се замисли за майка си, за всичките години, през които Тес се бе борила да я отгледа сама, и изведнъж ѝ се прииска да си го изкара на мъжа пред себе си.
Дейвид навярно бе прочел тези мисли в погледа ѝ, защото заяви:
- Разбирам напълно, че не си длъжна да ми отделяш време и да ми слушаш приказките. Разочаровах те, разочаровах и майка ти, а най-вече себе си. Изнизах се, когато тя се нуждаеше най-много от мен. Така и не те потърсих. Цели осемнайсет години.
- Именно. - Джини го гледаше изпитателно. Това не можеше да се обясни просто като пропусната възможност.
- Исках - увери я той. - Повече, отколкото можеш да си представиш. Бог ми е свидетел колко много пъти съм се канил да ти напиша писмо.
Джини чакаше.
- Но бях абсолютно безполезен боклук - продължи баща ѝ. - Нямах пукната пара, не помагах по никакъв начин за отглеждането ти, нямах какво да ти предложа. Кълна се в бога, Джини, по-добре ти е било без мен.
Начинът, по който произнесе името ѝ, я накара да омекне. Поне мъничко.
- Можеше поне да опиташ. Трябваше да ми дадеш възможност аз да реша дали е така.
- Да - кимна той. - Можеше да съм друг човек. Трябваше. Като за начало въобще не биваше да създавам дете. - Замълча за миг. - Дано това ти послужи за урок - добави накрая.
Джини примигна. Сякаш бе разбрал... Случваше се толкова лесно. Те двамата с Бен бяха на косъм да... Нямаше как баща ѝ да не ѝ стане по-симпатичен. Навярно заради откровеността му.
- Сигурно си ме мразила години наред - подхвърли Дейвид.
- Мразих те до едно време - призна Джини. А после...
- Не те обвинявам - сви рамене мъжът.
Джини бе изпила горещия шоколад и отмести настрани празната си чаша.
- И какво искаш сега от мен? - попита.
- Нищо, което не си готова да ми дадеш. - Баща ѝ я гледаше с напрегнато изражение. - Иска ми се да те опозная малко по-добре, затова дойдох. Но освен това искам... не точно да се реванширам, защото е твърде късно, но поне да се извиня. Да дам своя принос.
- Пари? - Джини изстреля думата с най-пренебрежителния тон, на който бе способна. Парите не бяха извинение. Нищо не можеше да компенсира липсата на баща.
- Парите могат да ти купят свобода - побърза да обясни той. - Парите не са всичко, съгласен съм. Повярвай ми, преди много години обърнах гръб на материалните неща. Но парите ти дават избор и правят живота ти по-удобен. Може би на майка ти няма да ѝ е излишна някаква сума дори след всичките тези години.
- Пари като изкупление? - възкликна Джини обидено. Не можеше да му позволи толкова лесно да се освободи от вината.
- Наричай ги както искаш. - Наведе се към нея и вдигна вежди. - Закъсняла издръжка?
Тийнейджърката се изкикоти. Звездите сякаш се бяха подредили така, че майка ѝ да получава пари от неочаквани източници. Първо вилата в Сицилия, а сега и това.
-Разкажи ми за себе си. - Погледът му бе съсредоточен. Чертите на лицето му ѝ напомняха за нейните собствени. Беше странно, сякаш се виждаше в огледало, изпратено напред във времето. - Често съм се питал. Мислел съм за теб.
Когато най-сетне се наканиха да си тръгват, бе изминал повече от час. Джини бе разказала за живота си на Дейвид. Не се оказа трудно, навярно защото баща ѝ беше нещо като скитник и можеше да я разбере. А и беше непознат, а пред непознати бе по-леко да разкриеш себе си. Във всеки случай Топката отпусна хватката си поне мъничко, докато момичето разказваше.
- Какво искаш, Джини? - попита я мъжът, докато излизаха от кафенето.
Това бе големият въпрос за двеста хиляди лири.
- Искам да се занимавам с... нещо неподходящо - отговори тя. - Искам да пътувам и да видя света. Всъщност... не знам.
- А какво не искаш да правиш?
Това беше по-лесно.
- Да уча. Психология. Да ходя в университета. Да остана в Прайдхевън.
Баща ѝ се засмя.
- Нещо друго?
- Не искам да правя това, което другите очакват от мен - заяви тийнейджърката, но почувства вина заради майка си. - Искам да съм свободна.
Имаше предвид да се отърве от Топката. И от всичко, което тя представляваше.
Мъжът кимна:
- Май имаш нужда да избягаш.
Сякаш беше толкова лесно...
Дейвид отключи вратата на фолксвагена. Джини не можеше да си представи този мъж с майка си. Не и сега. Спомни си снимката в дневната у дома. Ако бяха останали заедно, рано или късно щяха да се разделят. Беше очевидно. Поредното разбито семейство... Всъщност какво значение имаше, че си бе тръгнал още преди тя да се роди?