- Да, аз съм - потвърди.
Младият мъж я подържа в прегръдките си един миг, който ѝ се стори като цяла вечност и все пак отлетя неусетно. Флавия го почувства. Почувства жаждата му, любовта му, страстта му като кехлибарена светлина, която обгърна душата ѝ.
Докато той се отдръпна.
- Флавия? Наистина ли си ти? Боже мой! Какво, по дяволите, правиш тук?
Изглеждаше напрегнат. Приглади назад кичурите коса, паднали върху челото му. Флавия помнеше този жест. Питър се огледа неспокойно. По улицата минаваха забързани хора на път за домовете си, сгушили лица в шаловете си. Беше студено.
Но все още не се бе стъмнило съвсем и уличното осветление обагряше небето в чудновато оранжево сияние.
- Как, за бога, разбра къде...?
- Отидох до къщата - обясни тя. - На адреса, който ми беше дал.
„Преди... в един друг свят.“
- Но ти си пътувала дотук чак от... Сицилия? - Взираше се в нея, сякаш не искаше да повярва, че е истина. - отвърна младата жена. - Да те намеря.
Това беше простата истина. До голяма степен.
Мъжът изруга през зъби. Отново се огледа.
„В коя ли къща живеят“ - зачуди се Флавия. Хубавата двойка със сладко детенце. Дали жена му беше у дома, дали го чакаше в този момент?
- Но ти не си ме чакал - изрече. Не бе подготвена за това, че Питър може да си е намерил друга. А беше толкова очевидно. Защо иначе не би ѝ писал? Защо не се бе върнал за нея?
Питър сграбчи ръцете ѝ. Докосването му възпламени копнеж, който прониза цялото ѝ същество. „Питър...“
- Ти не ми писа - укори я той. - Не отговори на нито едно от писмата ми.
В очите му вече пламтеше трескав огън. Стискаше дланите ѝ толкова силно, че ѝ причиняваше болка. Но тя я искаше. Така отвличаше вниманието ѝ от онази, другата болка. Тогава младата жена осъзна значението на думите му и на свой ред се втренчи в него.
- Не съм получила никакви писма от теб - отвърна след няколко мига Флавия с безизразен тон. - Но ти писах много пъти.
Внезапно осъзна какъв ще е отговорът му.
- Не съм получил нищо.
Флавия замълча. Мислеше, опитваше се да проумее.
- Реших, че си загубила интерес - продължи Питър, - че съм бил просто един куриоз.
- Куриоз?
Младата жена плъзна поглед по светлата му коса, която все още бе късо подстригана и сигурно беше мека на допир. Само да можеше... Продължи надолу към плътната долна устна и леко закривената горна, към наболата брада. Лицето му бе по-закръглено. Войната бе останала в миналото и той бе имал време да се възстанови.
-Куриозът, който представлява един чужденец - обясни той. - Непознат англичанин, който се появява изневиделица и си заминава също толкова бързо. - Сведе глава и клюмна. - Зная, че начинът, по който се... запознахме - Флавия виждаше, че не му стигат сили да произнесе думата „влюбихме“, - няма нищо общо с обичаите в Сицилия.
Това не бяха негови думи. Тя го знаеше. Знаеше го със същата увереност, с която осъзнаваше, че е студена декемврийска вечер, че се намира в Ексетър, Англия, и че е изгубена. Изгубена.
- Не се върна за мен - прошепна.
- Напротив.
Думите му я пронизаха.
- Кога? - Но докато задаваше въпроса, вече се досещаше за отговора. Можеше да се е случило само в един момент. Вече всичко ѝ беше ясно.
- Преди четири години - отвърна Питър. - Видях се с баща ти.
Тя кимна бавно. „Да, преди четири години.“
- Изглежда, знаеше, че ще дойда.
Разбира се, че е знаел, помисли си Флавия. Нали бе чел писмата му. Папа имаше приятели, които познаваха правилните хора. Енцо, например. Навярно му бе помогнал. В Сицилия човек можеше да купи всичко, да подкупи всекиго.
- Каза ми, че си се омъжила, по дяволите! - Младият мъж стисна ядно юмрук. - Че си заминала нанякъде със съпруга си. Че трябва да те забравя и да се оженя за някоя от своите. „В Сицилия не правим така“, каза ми. Ти си негова дъщеря. Трябвало да се омъжиш за сицилианец. Мъж, когото семейството ти одобрява.
Флавия отново кимна. Бяха я изпратили в съседното село, при леля Паола, да ѝ помага, защото жената не се чувстваше добре. По онова време не ѝ се бе сторило необичайно, но сега... Затвори очи. Питър се беше върнал в Четария и тя се бе разминала с него. Баща ѝ бе съсипал живота ѝ.
- Никога няма да му го простя - изрече тя. - Бог ми е свидетел, никога няма да му простя.
Мъжът пусна ръцете ѝ.
- Не си се омъжвала? - попита.
- Не.
- Чакала си ме?
- Да.
Пъхна ръце в джобовете си, сякаш искаше да се спре - да не ги протегне към нея. Настъпи мълчание.
- Имам дете, Флавия - промълви накрая. - Син. Казва се Даниъл.
Тя кимна. Но не искаше да слуша за сина му.
- Ужасно съжалявам - продължи Питър. - Какво да направя? Аз...