- Отиде в болницата. Има няколко порязвания и натъртвания. Китката му е счупена.
Тес усети уязвимостта на майка си по треперещия ѝ глас.
- О, мамче... - Все пак въздъхна с облекчение. Нараняванията не бяха твърде тежки. - Има ли и друго? - попита. През ума
й минаха възможности като удар и инфаркт, но се опита да не мисли за тях.
- Не, мила. Само исках да знаеш.
Но Тес вече правеше планове.
- Ще хвана следващия полет. Не искам да оставаш сама в този момент. Трябва да го видя. Аз... - Вече бързаше по стъпалата към вилата. Щеше да си събере багажа, да тръгне за летището, а всичко останало можеше да почака. Така щеше да е най-добре.
- Тес - заяви строго майка ѝ. - Той ще се оправи. Наистина. Вече си е у дома. Искаш ли да говориш с него?
Искаше ли?
- Естествено, мамче. Моля те! - Пъхна ключа в ключалката. - Тате?
- Добре съм, миличка.
„Слава Богу!“
- В какво си се забъркал тогава? - Тес се опита да звучи ведро и непринудено.
- А, нищо особено. Правех се на герой.
Тес се усмихна. Баща ѝ цял живот беше нейният герой. Помнеше как вървеше по петите му из апартамента над ресторант „Адзуро“, докато той майстореше или поправяше нещо. „Моят малък чирак“ - така я наричаше. Спомняше си и как носеше разни неща из ресторанта, помагаше, забърсваше масите, изнасяше сладкиши от кухнята... Татко винаги ѝ отделяше време. Когато имаше затруднения в училище, беше объркана или не разбираше нещо, Тес винаги можеше да сподели с него. „Всичко ще се нареди, момичето ми - казваше ѝ той. - Ще видиш.“
-Май е време да прибереш наметалото си в гардероба, тате - пошегува се. - Не мислиш ли, че е време да позабавиш темпото?
Влезе в кухнята, окачи торбата с покупки на облегалката на един стол, извади бутилка минерална вода от хладилника и отпи от нея.
- Може и да си права - изкиска се баща ѝ. - Няма нужда да бързаш да се прибираш, моето момиче. Добре съм. Майка ти е край мен, суети се и кудкудяка като стара кокошка. Да не говорим, че и дъщеря ти е наоколо.
- Ама че късметлия! - подравни го Тес, но не можа да сдържи усмивката си.
- Давам ти пак майка ти, милинка. Иска да говори с теб.
- Добре, пази се. Прегръщам те.
Излезе на терасата. Там долу морето я зовеше, изглеждаше прохладно и примамливо. Ако можеше да се гмурне направо оттук...
На телефона отново бе майка ѝ. Разясни ѝ още подробности за случката.
- За бога - въздъхна Тес, когато разказът ѝ свърши, - та той е почти на осемдесет! Трябва да престане с тези работи. Вече е стар.
Заболя я, когато изрече тези думи.
- Няма нужда да го напомняш - отвърна Флавия. - Знаеш го баща ти, ако някой има нужда от помощ, той винаги е на положение.
- Разположение - поправи я Тес разсеяно. Но тя имаше право. - Сигурна си, че ще се оправи, нали?
- Колко пъти трябва да ти го кажа? Ще се оправи, да.
- А Джини?
- Джини е добре.
- Дейвид?
- Какво за него?
- Стига де, мамче! - Тес отпи глътка вода. - Какво иска? Имаш ли представа? Дали да не си дойда, за да разбера какво става?
- Написал ти е писмо - заяви майка ѝ. - Може би е най-добре да почакаш и да видиш какво има да ти каже.
- Писал ми е? - Не звучеше като нещо, което Дейвид би направил. Тес премести мобилния си телефон на другото ухо. Изправи се и тръгна през градината, покрай стария пресъхнал фонтан и хибискусите, докато слушаше гласа на майка си. Флавия говореше за неочакваната поява на Дейвид в живота им.
- Джини има нужда да прекара известно време с него - обясняваше възрастната жена. - Мисля, че ѝ се отразява добре. Знаеш ли, може би дъщерите имат нужда от бащите си повече, отколкото ни се иска да признаем.
Тес се загледа в разрушената къщичка, в която бе живяло семейството на майка ѝ. Купчина камъни... Замисли се за момичето от Сицилия и за нейния английски пилот.
- Хубаво, мамче - намеси се, когато Флавия млъкна за малко, - но Дейвид сам избра да си тръгне, ако си спомняш добре.
Още тогава Тес се бе примирила, че ще е самотна майка и трябва да се справя сама... или поне без мъж до себе си. Никога не бе искала нищо от Дейвид. Нямаше и смисъл - той никога не бе имал нищо. Винаги се бе въздържала да говори с лошо за него пред дъщеря им и като се изключи бягството му в Австралия, Тес нямаше нищо против него. Но... да се появи точно сега, когато тя отсъстваше, а Джини бе в трудна възраст - това я подразни. Беше съвсем типично за него и напълно безотговорно.
- Знам - потвърди майка ѝ. - Но може би и за Дейвид не е било толкова лесно, колкото си мислиш.
- Да, но и на мен не ми беше лесно. - Майка ѝ трябваше да разбира това по-добре от всеки друг. Нали именно тя ѝ помагаше след появата на Джини. Самото ѝ присъствие бе утеха за Тес по време на следродилната ѝ депресия, когато бе самотна, обляна в сълзи и напълно ужасена, че е изоставена да се оправя сама с бебето си. Какво щеше да прави, ако не беше майка й?