Долу, в двора на il baglio, денят започваше. Под сребристата сянка на евкалиптовото дърво се виждаше групичка мъже, които седяха на пейката до каменния фонтан и играеха домино или карти. Няколко души излязоха от кафенето и пресякоха калдъръменото площадче. Виждаше се и работилницата на Тонино, както и самият той. Сицилианецът влизаше и излизаше, като разнасяше дребни предмети насам-натам. „Неспокоен е - помисли си Тес. - И инат.“ Защо точно на нея се случи да се запознае с такъв инат?
Предния ден Тес отново бе отишла да се гмурка, но се почувства засрамена - толкова сурово и ядосано бе изражението на Тонино, когато мина покрай него. Дали гневът му се дължеше на факта, че тя продължава да се гмурка сама, или на принадлежността ѝ към семейство Фаро? Боже... Каквато и да беше причината, яд я бе за тази загуба на време, за потушаването на искрите, които прескачаха между тях.
Едва се удържа да не тропне с крак - толкова беше сърдита, но вместо това се разсмя на глас. Всичко това беше адски нелепо. Погледна още веднъж към тюркоазения залив, чиито скали се издигаха стремително над водата, и посегна към писмото.
Какво ли се случваше у дома, в Англия? През последните два дни бе говорила с Джини, с мама и татко и всички звучаха спокойни. „Добре сме - уверил я бе всеки един от тях. - Всичко е наред...“ Нищо чудно, че ѝ беше притеснено.
Сега пък и тая работа с Дейвид. Плъзна палец под капачето на плика и го скъса. Извади листа и разгъна само горната му част, сякаш бе твърде опасно да отвори цялото писмо наведнъж.
Скъпа Тес, написал бе някогашният ѝ любим - Отдавна не сме се виждали.
Меко казано. Съвсем в стила му бе да омаловажава. Англичанката разгъна целия лист и от него изпадна нещо. Чек. Вдигна го, вторачи се в него, обърна го няколко пъти. Чек за петдесет хиляди лири стерлинги. Боже мой... Остави го настрана и отново зачете писмото. Сега бе напълно погълната от него.
Надявам се, че не ми се сърдиш, задето се появих така внезапно с надеждата да видя дъщеря ни.
Дъщеря ни... Думата „ни“ я подразни. Ако имаше класация на бащите, изоставили децата си, Дейвид щеше да я оглави.
Но се случи нещо, което промени живота ми. Спечелих пари, Тес.
Тя се усмихна неволно. Гласът му, който звучеше в главата ѝ, докато четеше думите, не се бе променил изобщо. Все още си бе същият Дейвид, когото бе срещнала за първи път да се разхожда босоног по плажа на залива Прайд. Онзи Дейвид, който свиреше на китара и ѝ пееше песни, разказваше ѝ за далечни страни и ѝ обещаваше да я отведе там. Онзи Дейвид, в когото се бе влюбила до уши, макар да знаеше, че е само един мечтател. Още тогава знаеше, че той я иска. Но от самото начало ѝ бе ясно и друго - че не иска отговорности, обвързване и най-малкото - бебе.
Тес не бе планирала да забременее, въпреки че се бе отнесла толкова несериозно към предпазването, колкото и той. Но когато се случи, тя не можеше да върне нещата назад, както му се искаше на него. Чисто и просто.
Знаеш какво е отношението ми към парите...
„Бог дал, бог взел“ - помисли си Тес.
Но толкова много пари могат да променят живота на човек.
Определено можеха. Крадешком погледна към чека. Откъде се бяха взели тези пари? Дали бе обрал банка, или спечелил от лотарията?
Не искам да променям твоя живот, но искам да ти върна онова, което ти дължа. Надявам се да го приемеш. Дано да ти е от полза.
„Не думай...“ Тес отново взе чека. Беше за петдесет бона и наистина бе на нейно име.
Но как да го приеме? Дали не беше... ами... неетично или нещо такова? Какво щеше да поиска той в замяна? Нищо, осъзна. Дейвид нямаше да поиска нищо - това беше едно от най-хубавите му качества.
Иска ми се да можех да те видя, Тес - пишеше по-нататък в писмото. - Иска ми се да ти го бях дал лично. Сигурно съм се надявал да разбера дали ще ми простиш, че не бях до теб, че не поех отговорност за детето ни, и всичко останало...
„Всичко останало“ - повтори си тя наум... Някак си и на нея ѝ се прииска да го беше срещнала лично. Не с надежда да възродят старите чувства - това нямаше как да се случи. А само да си кажат „здрасти“ заради доброто старо време.
Очаквах Джини да е ядосана. Да ме... мрази. Но няма такова нещо. Приятно е да прекарваме време заедно. Полагам огромни усилия да не се изпусна да ѝ кажа нещо, което не трябва.
Тес се усмихна при тези думи.
А и ти, доколкото те познавам (или те познавах), си широко скроена - предположих, че няма да възразиш, ако се видя с нея и предложа помощта си. По-добре късно, отколкото никога, нали?