Буря. Нова ослепителна разклонена светкавица огря сивото небе и се отрази - ярка и златиста - в повърхността на морето. Сякаш досега нещо бе тляло под повърхността, а сега започваше да ври и кипи.
Собствениците на барове и кафенета се суетяха и припряно събираха столове, маси и чадъри и ги отнасяха на закрито. Хората се свиваха на завет под арките на входовете, вдигаха качулки, омотаваха се с шалове или напразно се опитваха да прикрият глава с ръце. Бягаха към най-близкия подслон или към къщи.
Най-накрая Тонино се обърна с лице към нея.
- Върви си, Тес. - Изглеждаше уморен. - Отивай си у дома, в Англия.
Тя не отстъпи, въпреки че дъждът продължаваше да се лее, а душата ѝ плачеше. Но нямаше да му позволи да види.
- Защо? - отвърна. - Нима нямам право да съм тук? Нямам ли същото право като всеки друг да съм тук?
Повишила бе глас, но въпреки това половината ѝ думи се изгубиха в порива на вятъра и тътена на вълните, които се разбиваха в скалите долу в залива.
Тонино поклати глава.
- Тук се случват лоши неща - извика. - И още не са приключили. Ако останеш... - Сицилианецът замълча за момент и след драматичната пауза довърши: - Не мога да те защитавам винаги.
Думите жегнаха Тес. Нима бе поискала от него да я защитава? Не, нали? Ако се беше наложило, щеше да се справи и сама с Джовани. Той едва ли щеше да посмее да я нарани. А и всичко, за което говореха двамата мъже, се бе случило преди толкова много години. Онези събития нямаха нищо общо с нея и настоящето. Какво им ставаше на всички?
Бурята бе толкова силна, а дъждът - толкова обилен, че сякаш удави всичко. Каменната настилка бе залята от вода, а сградите наоколо изглеждаха тъжни и изоставени.
Тес бе мокра до кости, но не мърдаше от мястото си. Тонино въздъхна, сви рамене и започна да прибира вещите си в работилницата. Англичанката забеляза, че майсторът вече работи по нова мозайка, доста по-голяма от предишните, от тюркоаз и зелено морско стъкло. Парченцата камък и стъкло блещукаха под дъжда, сияеха като съкровище.
- Къщата си е моя и оставам в нея - изкрещя Тес. - Никой не може да ме спре! - На кого го съобщаваше? На себе си? На Тонино? На цяла Четария? - Не се страхувам от Джовани Шиара! - добави разпалено.
- А трябва - промърмори Тонино, като мина покрай нея, и отвори със замах вратата на ателието си.
Е, беше му ядосана. Нима се бе предал?
- И откъде са се взели парите? - извика Тес. - Кажи ми! - Просто искаше да привлече вниманието му. Но веднага разбра, че е прекрачила границата.
Мъжът застина.
- Какво?
Трябваше да си замълчи. Но той я беше вбесил с отдръпването си, с отказа си да застане очи в очи с миналото, с нея и с всичко онова, което стоеше помежду им.
- Парите на дядо ти. Твоите пари. За бизнеса ти. - Младата жена не смееше да го погледне в очите. - Каза ми, че фамилията Шиара са заграбили всички земи на рода ти.
Тонино изруга тихо. Приближи се до нея. Поредната светкавица разцепи небето. Той вдигна с пръсти брадичката ѝ и поклати глава тъжно:
- И ти ли, Тес... И ти ли?
Англичанката срещна погледа му.
- Как да разбера кое е истина, на какво да вярвам? Ти и Джовани... Дявол да го вземе, и двамата сте толкова мрачни и потайни през цялото време!
Тонино отново въздъхна. Мократа му коса бе залепнала за челото. Примигна, за да прогони капките дъжд от тъмните си очи.
- Казах ти, че парите дойдоха от наследство - заяви той. - От мой чичо от друго село, който бе работил здраво цял живот, но нямаше деца. Това е. Понеже се случи по същото време като - Тонино се поколеба - всичко останало, хората решиха, че има връзка. Но няма.
Погледна я отново в очите. Тес кимна. Вярваше му. Може би винаги щеше да му вярва, винаги да му се доверява, колкото и да ѝ лазеше по нервите. Но...
- Изчезнал е човек - прошепна.
- Да. Еторе Шиара. Този мъж е бил забъркан в толкова много афери, че не се знае кой е имал причина да го убие...
Тонино вече бе много близо до нея. Наведе лице към нейното и Тес бе убедена, че всеки момент ще я целуне. Сладкото очакване я прониза... Но в този момент почувства как земята под нея потръпва. Някаква вибрация премина през каменния площад.
Двамата едновременно отстъпиха назад. Тес чу дрънченето на стъкло в работилницата на Тонино. Сякаш огромна ръка клатеше полиците. Под невярващия ѝ поглед каменната стена наблизо се пропука и на нея зейна цепнатина.
Тонино бе неподвижен. Вслушваше се и чакаше нещо да се случи. В далечината морето все още бе бурно и развълнувано, но вятърът вече стихваше. Бурята се оттегляше и се насочваше надолу, към брега. Земята потръпна още веднъж, сякаш се пробуждаше и се протягаше след дълъг сън. Сетне всичко притихна. Някъде от селото долетя звън на църковна камбана.