- Ах, Тес - въздъхна той.
Страхът отново я прониза.
- Сигурно е много ценно - изрече тя. - II tesoro. Но защо изобщо мислиш, че е тук?
Джовани сви рамене. Обърна се към работника, каза му нещо, а той се промъкна покрай Тес, мина през коридора и излезе от входната врата.
Англичанката го остави да си отиде. Сега двамата с Джовани бяха сами. Беше едновременно уплашена и бясна. Но искаше да разплете тази история. Искаше истината.
- Къде би могло да е иначе? - Сицилианецът я гледаше изпитателно. - Тук е най-очевидното скривалище, нали?
- Не разбирам защо мислиш така - сопна му се. - Може да е къде ли не.
- Например? - Джовани повиши глас: - Scopi questo!102 Където и да е било заровено, досега трябваше някой да го е открил.
Тес бе размишлявала часове наред над историята. Дядо ѝ помолил Алберто Амато да скрие съкровището по време на войната. Но защо? Защо не го скрил сам? Така нямало да има опасност някой да го предаде и само той щял да знае къде е скривалището... Нямаше логика.
- Дори да предположим, че е тук - започна Тес предпазливо, - какво ти дава правото да го търсиш, Джовани?
Мъжът изруга едва чуто.
- Наше е по право. На фамилията Шиара. Неизплатен дълг.
Едно парченце от пъзела се намести. Май ѝ го беше казвал и преди. За дълга на семейство Амато - по-точно на Луиджи Амато. Пари, които е трябвало да плати, за да оставят на мира него и бизнеса му. Но защо il tezoro се е озовало у Едуард Уестърман, ако първоначално е било собственост на Луиджи? Тогава ѝ просветна. Мили ѝ бе разкрила причината съвсем неволно. Луиджи Амато е бил гей. Едуард Уестърман - също. Двамата навярно са имали нещо общо, може би дори връзка. Дали англичанинът е бил единственият човек, на когото Луиджи можел да се довери? Дали е дал съкровището на Едуард да го пази, защото Шиара са искали да му го вземат?
- Откъде го е взел Луиджи, Джовани? - попита Тес. Вече бе стигнала твърде далеч и нямаше връщане назад.
- Умница - усмихна се мъжът. - Натъкнал се на него, когато копаел за основите на глупавото си ресторантче. Но ние имаме очи навсякъде, както знаеш. Но дори и да нямахме, бъбривата му сестра не могла да си държи езика зад зъбите. Като повечето жени.
Джовани се намръщи.
- Така че то принадлежи на Сицилия и на Четария. - Сицилианецът се изпъчи и придоби някак гордо изражение. - На Братството - добави почти шепнешком и Тес едва го чу.
„Братството ли?“
- И ти ще го върнеш на Сицилия, така ли, Джовани? - поинтересува се младата жена. Самата тя с радост щеше да предаде съкровището на властите. Честно казано, въобще не я интересуваше проклетото нещо, досега ѝ бе навлякло само неприятности.
- Какво пък знаеш ти за Сицилия? - Джовани изплю думите гневно. - Някаква си английска туристка, която се разпорежда тук, сякаш притежава това място...
Явно беше забравил, че е наполовина сицилианка, помисли си Тес. Майка ѝ бе израснала тук също като неговата майка и си беше играла със собствената му леля по тези улички. Всъщност Тес притежаваше това място. Тази къща.
- Достатъчно - сряза го и протегна ръка с отворена длан.
Той я погледна въпросително.
- Какво?
- Ключа, Джовани. Върни ми ключа от моята вила и ще се престоря, че нищо не се е случило. - Вече не беше уплашена, само ядосана.
Той се ухили и пристъпи към нея.
- Ела си го вземи, Тес.
- О, за бога! - възкликна тя и се извърна.
- Не, сериозно - продължи Джовани и направи крачка. Вече бе още по-близо. - Вземи си го! - Вдигна ръце. - Хайде, няма да ти преча.
Англичанката го гледаше гневно.
- За кого работиш, Джовани?
Беше сигурна, че няма как да е самостоятелна единица. Имаше твърде високо самочувствие. И знаеше твърде много. Как бе разбрал кога ще излиза днес тя?
Мъжът не отговори на въпроса ѝ. А може би вече ѝ бе дал отговор. Братството... Все още бе ухилен, присмиваше ѝ се. Горката англичанка, обикновената туристка, която съвсем не е в свои води...
- Явно си наредил на някого да ме следи - предположи.
Джовани вдигна вежди.
- Я, защо бих направил подобно нещо?
- За да разбереш кога не съм си вкъщи и да нахълташ в къщата ми.
Той се разсмя.
- Няма нужда, драга ми Тес.
А, да, имаше ключ.
- Имам уши - продължи сицилианецът шепнешком - и очи навсякъде. Ние искаме да се погрижим за il tesoro. Търсим го. Не може просто да е изчезнало.
- Е, не е у мен - сопна се Тес.
- Хмм. - Джовани я изгледа замислено. - Проблемът е, че не ти вярваме напълно. Затова и не можем да те оставим без наблюдение.
Тес се замисли за Тонино. Дали и той искаше да се добере до il tesoro? Все пак някога е принадлежало на семейството му. Затова ли...?