- Ти имаш ипотека, нали, миличка?
Никога не я бе питал за това.
- Малка, да.
След раждането на Джини родителите на Тес ѝ бяха помогнали да си вземе имот, но тя още дължеше малка част от ипотеката. Къщата бе малко западнала и не беше на най-хубавото място в града, но пък беше удобна, имаше си атмосфера и си беше нейна. Но защо, за бога, говореха за ипотеки?
- Ами, аз съм доста зависим от родителите на Хелън - продължи Робин. - Тя обича да живее добре. А с моята заплата няма как да си позволим този стандарт на живот.
- Разбирам. - Наистина започваше да разбира. Сега ѝ стана ясно защо Хелън не ходи на работа. И разни други неща. - Значи, като щракнат с пръсти, ти скачаш?
- Не е точно така. - Робин хвана ръката ѝ. - Но трябва да внимавам.
Тес погледна спретнатите му бели маншети, кожата му и тъмните косъмчета, които се подаваха изпод ръкавите му. Отдръпна ръката си.
- Няма проблем - отвърна, макар да имаше. - Разбирам.
- Тес...
- Разбирам какви са ти приоритетите. Всичко ми е пределно ясно.
- Тес. - По принцип ѝ харесваше, когато гласът му звучеше ниско и напрегнато, но не и сега. - Нима не знаеш, че бих дал всичко, за да дойда с теб? Стига да беше възможно...
- Възможно е - прекъсна го. Не можеше да повярва, че е толкова спокойна. Толкова дистанцирана. - Или поне беше. - Изправи се. - Но ти направи своя избор.
Твърде горда бе, за да се опитва да го разубеждава.
Робии също стана. Хвана я за ръката.
- Когато се върнеш - започна.
- Не - каза тя. - Ще говорим.
- Ще ти се реванширам, милинка.
Тес пак дръпна ръката си.
- Сбогом, Робин.
Излезе от кръчмата - нито много бързо, нито бавно. Заслужаваше повече. Влезе в колата. Запали двигателя. Нямаше да плаче. Проклет да е... Защо да плаче? Плаче се за нещо, което си изгубил. А той никога не е бил неин, нали? Сега вече със сигурност не беше.
ГЛАВА 7
Флавия избърса ръцете си в кухненската кърпа и бавно пристъпи в градината. Беше малко след пладне и слънцето галеше кожата ѝ. Но в Сицилия щеше да е по-топло, помисли си и спря до лехата с билките. Като всяка година по това време ментата вече бе избуяла. Всяка година се канеше да я премести в саксия, но все се отказваше. Природата бе създала ментата дива и свободна - коя бе Флавия, че да оспорва това?
Погледна часовника си. Тес трябваше вече да е тръгнала. В момента самолетът сигурно летеше над Франция. Какво ли си мислеше дъщеря ѝ, докато гледаше облаците през прозореца? Дали се вълнуваше, или се притесняваше?
Флавия бръкна в джоба на престилката си и измъкна тетрадка и химикалка. Развърза престилката, свали я, сгъна я прилежно и я остави на земята. Лени бе на обяд със стар приятел. Къщата и градината бяха изцяло на нейно разположение. Огледа се със задоволство. Градинката им бе малка, но цветна и добре поддържана - заслугата бе основно на Лени. Неслучайно градините бяха толкова важни в Англия, където всичко бе така сиво. С годините бе свикнала с местния климат и времето беше най-малката ѝ грижа. И все пак... Намести се на стола. Липсваше ѝ яркосиньото небе над Сицилия. И сладникавата лятна горещина, колкото и да я проклинаше навремето.
- Ще си мисля за теб - каза на дъщеря си, когато я изпращаше. „Както и за Сицилия“ - добави мислено.
Седна и отвори тетрадката. За да затвориш страницата, трябва да разкажеш историята. Е, щеше да опита. Щеше да се опита да напише всичко, което не може да изрече. Историята на едно момиче на име Флавия, което сега изглеждаше толкова далече и толкова изгубено. Време беше.
Скъпа моя Тес, написа. Откъде да започне? Навярно от самото началото. От деня, в който започна всичко.
Беше през юли. Горещо, много горещо. Спомни си как слънцето пареше гърба и врата ѝ, докато тя се навеждаше, как бялата блуза бе прилепнала към тялото ѝ. Спомни си как отмяташе своята буйна коса с опакото на ръката си - ръката, изцапана с домати...
Юли 1943 година
Тази сутрин Флавия се събуди с усещането, че нещо се е случило. Стана и погледна през прозореца - всичко навън се преструваше, че е както преди. Розовата светлина на зората ставаше все по-наситена, почти алена.
Но тя знаеше, просто знаеше. През нощта се бе събудила от силен шум, сякаш от близка катастрофа. И светлини - навярно от фенери, шареха в мрака.
По-късно същата сутрин Флавия бе вече на полето и клекна, за да обере зрелите домати от следващото по ред растение.