Не, не беше възможно. Ако беше така, той не би скъсал с нея само заради това, нали?
- Ключът е в джоба на ризата ми - прошепна Джовани и посочи. - Ето тук.
Металният ключ се очертаваше под бялата ленена тъкан. Ризата му бе разкопчана и тъмните косми на гърдите му се показваха. Мургавата му кожа съвсем леко блестеше от влага.
- Вземи го - подкани я отново.
Тес прикова поглед в неговия. Знаеше, че се опитва да я примами. Въпреки това посегна към джоба му.
Джовани я сграбчи за ръката и я дръпна грубо към себе си. С другата си ръка стисна косата ѝ.
- Пусни ме! - извика англичанката с треперещ глас. Лицето му бе на милиметри от нейното. В погледа му се таеше жестокост и мраз.
- Да не мислиш, че те искам? - процеди през зъби той. - След онова копеле?
С тези думи я изблъска толкова силно, че тя залитна и едва не падна. Успя да се хване за облегалката на един стол.
- Върни ми ключа, Джовани! - извика отново Тес.
Но той вече бе на вратата. Обърна се за миг, извади ключа от джоба на ризата си и го захвърли на пода. Приземи се с кухо метално дрънчене на каменните плочи.
- Вземи си го - изрече. - Все ми е едно.
Сицилианецът отвори вратата.
- И повече да не си посмял да се връщаш! - изкрещя Тес след него. - Иначе ще... ще...
Но само си хабеше гласа. Мъжът си беше тръгнал.
ГЛАВА 65
„Да - помисли си Флавия. - Сицилианската храна е среща на контрасти и противоречия, винаги е било така. Сладко и кисело, твърдо и меко, сладко и солено, горещо и студено...“
В десерта cassata например се съчетаваха твърдостта и плътността на захаросаните плодове и сладостта на глазурата върху богатата кремообразна рикота. Едновременно торта и сладолед. До началото на XIV век арабска Сицилия вече била останала в миналото, а cassata станал аристократичен десерт. Рецептите за него се пазели ревниво от монахини в манастири или от готвачите на благородниците. Дори днес Флавия бе сигурна, че са малцина смелчаците, които не са кулинари по професия, но дръзват да приготвят това изкушение сами у дома.
И все пак cassata бе специалитет от родното ѝ село. Не биваше да оставя традициите и рецептите да се изгубят с времето. Това бе част от историята, която трябваше да разкаже на дъщеря си.
Захаросаните плодове трябва да се съхраняват на хладно и в затворен буркан. Истинският вкус и аромат на плода се запазват непокътнати под захарната коричка.
Възрастната жена започна да записва рецептата в края на книгата.
И така...
Той се съблече бавно, сякаш всяко движение му струваше усилия. Издърпа пуловера си, смъкна ризата си и през цялото време не откъсваше очи от жената в леглото. Тъжен поглед, влюбен поглед. Имаше ли разлика, запита се Флавия?
Лежеше в свежите бели чаршафи и се мъчеше да спре треперенето. Цялото ѝ тяло се тресеше, но не от страх. Нито от притеснение. Дори не от желание. Просто емоции, осъзна. Всички емоции, които бе изпитвала към този мъж някога, сега клокочеха в нея като лава.
Когато остана съвсем гол, Питър се приближи до леглото и промълви:
- Изгубихме толкова много време, Флавия.
Окосмяването по тялото му бе като светъл пух - по-гъсто, отколкото го помнеше тя, но златисто на цвят и почти невидимо по раменете и в долната част на гърба му. Беше твърде слаб. Флавия осъзна, че ракът го е стопил. Вече имаше болнав вид, кожата му бе бледа, с жълтеникав оттенък и блестеше от фини капчици пот.
Отметна чаршафа и завивката и го прикани:
- Ела.
Мъжът се наведе към нея, пъхна се в леглото и отвори обятията си. Флавия се намести във венеца, описан от ръцете му, и сгуши глава в ямката между гърдите и рамото му. Погали с длан гърба му и я сложи на кръста на Питър, когато той се обърна с лице към нея.
Останаха така, без да говорят. Две сърца туптяха в тишината. Тя чувстваше пулса му върху кожата си. За момент мислите ѝ полетяха към Лени. Тялото му бе съвсем различно - набито и по-ниско, с тъмни косми по гърдите и краката, но също така светла кожа. Не златистобяла като на Питър, а по-скоро розовееща - като руменината на ябълка. Свикнала бе с фигурата на Лени, с неговото тяло, и се чувстваше странно в нечия друга прегръдка. Но все пак прошепна:
- Толкова е хубаво...
Защото си прилягаха. Дишаха в един ритъм. Извивките на телата им съвпадаха като парченца пъзел.
Докато я държеше в обятията си, Питър галеше косите ѝ и мълвеше:
- Флавия, Флавия... Никога не съм спирал да те обичам.