Вече наближаваше процепа. Светна с фенерчето. Виждаше го точно пред себе си, над горния му ръб имаше надвесена скала и тунелът достигаше най-тясната си точка.
Теорията ѝ беше възможна, дори много вероятна за Сицилия. Все пак - протегна ръка - това тук изглеждаше като разлом и...
Всичко се случи много бързо. В един миг Тес плуваше към изхода и оглеждаше скалните стени на тунела по пътя си, умът ѝ препускаше и тя се стараеше да се движи със спокоен и постоянен ритъм. А в следващия долови звук и зад гърба си усети нещо - потръпване в скалата и тъпо, тежко изтрополяване, приглушено от плясъка на вълните.
Не можеше да се движи.
Не изпитваше болка, което беше объркващо. Усука тялото си и се извърна назад колкото можа. Видя, че се е откъснал каменен блок, навярно разхлабен от земетресението, и по някакъв начин - неясно как - е заклещил крака ѝ.
Но... усещаше крака си, значи не беше ранен. Не биваше да се поддава на паниката. Просто щеше бавно и спокойно да се измъкне изпод скалния къс. Нямаше да се затрудни.
Опита. Можеше да мръдне крака си няколко сантиметра настрани, но не и да го издърпа от капана. Проклятие! „Без паника, Тес!“
Неволно погледна манометъра. Оставаха петнайсет бара въздух. „Добре. Петнайсет минути. Няма проблем.“
Отново се изви и се помъчи да отмести каменния блок, но без резултат. Беше адски тежък. Буташе ли, буташе, но ѝ беше трудно да се извърне така, че да застане под правилния ъгъл и да успее да приложи необходимата сила. Не можеше да го помръдне.
По дяволите! Проклятие!
„Без паника, Тес!“
Пак се опита да раздвижи крака си. Нищо. Вече усещаше натиска на скалата върху крайника, но осъзна, че е приклещен към стената на каменния тунел. Нямаше счупване. Беше почти сигурна, че нищо не е счупено. Но... каква полза, след като не можеше да се движи?
Помисли си за Тонино. Спомни си разказа за неговия партньор в гмуркането, който се оплел в скъсана рибарска мрежа и нямало кой да му помогне, защото бил сам. Тонино не бил наблизо, за да го измъкне. „Никога не трябва да се гмуркаш сама. Може да е опасно.“
„И адски тъпо“ - помисли си тя. Нямаше никого наоколо. Нямаше кой да ѝ помогне. Беше сама. И нямаше смисъл да си пести въздуха. Трябваше да се напъне до краен предел и да отмести проклетия камък от крака си.
Замисли се за Джини. За пътешествието на майка си към Англия. За своето собствено пътуване към Сицилия.
Имаше дванайсет минути да се измъкне.
ГЛАВА 67
Флавия осъзна, че е била заслепена. Дотолкова заслепена, че дори не е допускала възможността Лени да разбере, да се досети, да долови нещо. Дотолкова заслепена, че не е обърнала внимание на болката, която навярно е изпитвал през цялото това време. Вярвала бе, че чувствата ѝ към Питър са нещо съвсем отделно и нямат нищо общо с Лени. Но имаха. Той беше нейният съпруг.
- Знаеш, че те обичам - каза му, когато го изписаха от болницата. - Нали разбираш колко много означаваш за мен?
Беше ѝ странно, че трябва да говори така след всичко, което бяха преживели заедно. Досега Флавия никога не бе смятала за нужно да изрича подобни думи. Но знаеше, че моментът е такъв. Понякога се налагаше човек да изразява гласно чувствата си. Недоразуменията явно можеха да те съпътстват цял живот, да бъдат подхранвани и отглеждани, без изобщо да осъзнаваш.
- Ти остана с мен, скъпа моя Флавия - отвърна Лени. - Това е всичко, което някога съм искал.
Старицата го хвана за здравата ръка. Усещаше я омекнала и безпомощна. Болеше я да го гледа такъв - нейната сила, нейната опора, Лени...
- Чел си писмата - изрече Флавия, докато внимателно следеше изражението на лицето му. - Знаеш, че си пишехме.
Той се поколеба. Кимна.
- Един ден дойде тук. - Разказа му за първото посещение на Питър. - После се срещнахме още веднъж, когато ми писа, че е много болен.
- Благодаря ти - прошепна Лени.
- За какво? - попита объркано Флавия.
- Че не ме изостави, разбира се. Че не тръгна с него.
Канеше се да възрази, да каже „Как бих могла да те изоставя, та аз те обичам!”... Но осъзна, че съпругът ѝ е прав. Не беше толкова просто. Когато Питър се бе появил в ресторанта, тя бе влюбена и в двамата. Тогава можеше да тръгне с него, нямаше да ѝ е трудно. Един поглед в правилния момент, едно докосване...
- Знам какво си изпитвала към този мъж - заяви Лени. - Не забравяй, че ви видях. В Ексетър. Видях колко са силни чувствата ти.
- Вярно е - съгласи се. - Но имах чувства и към теб.
Докосна бузата му с длан. Не се беше бръснал от няколко дни и по лицето му бе набола твърда сива брада. По-късно щеше да се погрижи за него. Искаше да му засвидетелства грижа, да го накара да разбере...