- Създадохме живота си заедно - изрече Флавия. - Аз и ти. Обичах те. Още те обичам.
- Ами Питър? - На лицето му се появи гримаса.
„Колко странно - помисли си възрастната жена. - Когато си на седемнайсет, вярваш, че любовта е само за младите. Но когато остарееш, тя все още значи много за теб.” Все още имаше значение, макар Питър да бе починал преди толкова много години.
- О, Лени - въздъхна Флавия, - важно е само това, което споделяме двамата с теб. Аз и ти.
- Наистина ли? - Мъжът ѝ сякаш се хващаше за всяка нейна дума като удавник за сламка. г
- Всъщност любовта е в грижата за друго човешко същество. Да споделяш живота си с някого в добро и в зло, да работиш рамо до рамо с него, да остарееш с него. Не сърчица, цветенца и романтични блянове. Любовта е това, което споделяме ние двамата. И то не е просто резервен вариант. А истинската любов.
Флавия се замисли, че навярно човек може да си пасва с различни хора по различен начин. Нямаш една-единствена половинка, а много възможности. Може би...
Да, част от нея щеше винаги да обича Питър. Но не бе права, когато вярваше, че мисълта за английския пилот ще я преследва до сетния ѝ час, че никога няма да се освободи от нея.
Лени кимна и затвори очи.
- Флавия, любов моя, ти си прекрасна жена. Не съм си и мечтал за такова щастие.
- Нито пък аз - отвърна тя уверено и целуна по главата своя съпруг, своя Лени, убедена, че всяка дума е самата истина.
Всяка рецепта си има първоизточник - написа Флавия. - Търговията, обществените промени, сезоните, времето... Храната е топлина. Храната е самоличност.
Последният вид dolce бе любимият ѝ, затова го остави за десерт.
Смокинята, подобно на нара, е древен плод. Някои хора смятат, че е най-добре да се яде направо от дървото - узряла и сгрята от слънчевите лъчи, нежна и кадифена на допир. Да усетиш вкуса на зрялата смокиня е да се отдадеш на блаженство. Още с първата хапка ще бъдеш възнаграден с най-сладкия, най-силния вкус, който можеш да си представиш, примесен с грапавия допир на ситните семенца върху езика и с медената мекота на плода, топящ се в устата ти. Смокинята е въплъщение на чувствеността, символ на сексуалната наслада, концентрирана в един плод, роден от земята...
Пече се в смес от портокалов сок и червено вино. Добавете карамфил, индийско орехче, канела, ванилия и мед на вкус. Поръсете с печени бадеми. Поднесете. Насладете се...
Тази нощ Флавия сънува сън. Сън, изтъкан от спомени. Намираха се в бална зала. От тавана висеше кълбо, покрито с огледални парченца. То се въртеше, повърхността му сияеше и хвърляше отблясъци върху бронзовия обков на лампите и плакатите по стените... Спомняше си пригладените назад коси, крехките талии, високите токчета, копринените чорапи и пищните поли на балните рокли.
Лени ѝ показваше как се танцува валс. Едно-две-три, едно-две-три.
- Никога няма да се науча - оплака се тя и тропна с крак. - Никога! Много е сложно.
Едно-две-три, едно-две-три.
- Лесно е, но не трябва да спираш - отвърна той. - И в един момент...
Да, в един момент започва да ти харесва.
Флавия остави писалката и затвори книгата. Това - малко или много - бе краят на нейната история.
ГЛАВА 68
Тес осъзна, че усилията ѝ са безполезни. Каменният къс не помръдваше. Кракът ѝ не помръдваше. Тя самата не можеше да помръдне от мястото си.
Въздухът ѝ щеше да свърши и тя бе обречена на смърт. Щеше да умре в този проклет подводен тунел - сама и уплашена. Вината бе изцяло нейна, защото бе постъпила безотговорно, бе поела излишен риск, не бе помислила...
„Прощавай, Джини. Прощавай, мамче. Съжалявам, татко.“
Оставаха ѝ десет минути. Но Тес продължаваше да се бори. За бога, не можеше просто да се предаде! Дори след един особено силен тласък ѝ се стори, че е поместила камъка съвсем мъничко.
Тогава видя гмуреца. И той - нея.
След секунди вече бе при Тес, в тунела, проверяваше дали е добре, гледаше показанията на манометъра ѝ за въздух, преценяваше ситуацията, тежестта върху крака ѝ, положението на скалата.
Тонино. Беше без водолазен костюм. Само по черен бански, но с пълна екипировка за гмуркане.
Мъжът натисна с всички сили веднъж, два пъти... Камъкът помръдна. Отмести се достатъчно, за да може тя да измъкне крака си, да се освободи и да изплува през входа на тунела в открито море.
Той беше до нея. Притегли я към себе си и напъха в устата ѝ резервната тръба за кислород, която носеше (и с каквато трябваше да са снабдени всички водолази).