- Защо ходиш на психотерапевт? - попита я плахо накрая.
Тогава тийнейджърката разказа за Топката.
Дейвид ѝ предложи да поговори с някого. Прекарали бяха почти цял ден край залива Прайд, без да правят нищо особено, просто гледаха океана и похапваха сладолед, но на връщане Джини превъртя в колата.
Изведнъж нещо я прихвана. Топката се надигна.
- Страхотен ден, нали? - каза баща ѝ.
- Аха - отвърна му тя. - А ти къде беше?
- Моля?
- Къде беше, когато имахме състезание?
- Ъъ...
- Когато татковците се надбягваха с чували, а аз се спънах, докато тичах с яйце в лъжица?
Дейвид стисна по-здраво волана. Отби, спря двигателя и започна:
- Джини...
- Къде беше в нощта на урагана - повиши тон, а емоциите ѝ се надигнаха застрашително като приливна вълна, - когато едно дърво бе ударено от гръм и падна върху прозореца на спалнята? Мама се разпищя, мислехме си, че е дошъл краят на света.
Той поклати глава.
- Къде беше Дядо Коледа? - Гласът ѝ се сниши до шепот.
Баща ѝ не отговори. Сведе поглед към земята.
Джини го удари по рамото.
- Къде беше, когато се разболях от варицела? А когато имах кошмари, изпити, хранително натравяне и паяк в детската стая...? - Думите ѝ заглъхнаха и Дейвид най-сетне вдигна очи. - Мама повика съседа, за да убие паяка - въздъхна. - Ти къде беше?
Отпусна се на предната седалка, смачкана и изтощена.
- Съжалявам, Джини - отрони баща ѝ. - Наистина. - Хвана ръката ѝ, избърса нещо, може би сълза, от лицето си и запали двигателя на фолксвагена.
Когато я остави пред къщата на баба, слезе от колата и я прегърна с думите:
- Ако можех да върна времето назад...
- Знам - отвърна тя.
На следващия ден Дейвид ѝ даде визитка. Джини прочете написаното: „Джейн Картрайт, психотерапевт“.
- Какво е това? - попита. Държеше ръката си протегната, сякаш визитката можеше да я ухапе.
- Реших, че ще е добре да поговориш с някого - заяви той. - Може да ти помогне.
Джини беше готова да му откъсне главата, но изведнъж си каза, че психотерапевтът може наистина да ѝ помогне.
- Да ти запиша ли час? - предложи баща ѝ. - Ще платя и сметката, разбира се.
- Топка ли? - учуди се майка ѝ.
- Джейн смята, че се храни от гнева ми - обясни момичето. - От принуда, потискане, объркване, тревога... всичко от този род.
- O, Джини! - Майка ѝ звучеше съкрушена. - Нямах представа, че си се чувствала толкова зле.
Самата тя доскоро също нямаше представа. Чак сега разбираше разликата, защото вече ѝ беше много по-добре. За трите сеанса с Джейн бе говорила, дишала, писала (често от позицията на някой от двамата си родители, което ѝ се стори странно), рисувала и визуализирала. Отказа пушенето. А колкото до Топката...
- Първо се сви в един ъгъл - каза Джини. - Засрамена. Гласът ѝ стана приглушен и отслабна.
- А сега? - попита майка ѝ.
- Спотайва се. Мисля - момичето се поколеба, сякаш се страхуваше да го изрече, - че е изчезнала.
- Супер - въздъхна Тес, но звучеше съсипана.
„Супер, наистина“ - помисли си Джини. А ако Топката направеше опит да се върне, тя вече знаеше как да я прогони.
- Не трябваше да идвам в Сицилия - отрони майка ѝ.
- О, тя си беше с мен от много време - успокои я Джини, - така че беше все едно.
- И все пак...
Тийнейджърката усети, че майка ѝ се бори със старата си вина.
- Проблемът не е в тебе, мамо - настоя. - Ти си имаш свой собствен живот, не само мен. Моля те, живей в настоящето.
- Връщам се веднага. Ще си купя самолетен билет за утре - заяви майка ѝ решително. - Ти си на първо място, Джини. Винаги си била.
- Мамо...
- Не ми казвай да не си идвам. Трябва да те видя.
Момичето се усмихна:
- И аз имам нужда да те видя. Затова си мислех... дали мога да дойда при теб? В Сицилия. Много бих искала да видя родното място на баба.
- Скъпа, разбира се, че можеш! - Тес звучеше радостно. - Добре си дошла за колкото време желаеш. После можем да се приберем заедно. Трябва хубаво да си поговорим. Да направим план.
- Окей - каза Джини, - звучи ми добре.
И наистина беше.
ГЛАВА 70
На следващата сутрин, докато Тес се подготвяше за гмуркането, я заляха смесени чувства. Напомни си, че тази ситуация прилича на падане от кон - колкото по-бързо се качиш обратно на седлото, толкова по-добре... Затова, когато Тонино попита „Кога?“, тя не се поколеба и отговори „Утре!“.
Беше готова да отмени планираната подводна експедиция, за да се прибере при Джини, но вече не се налагаше. Вчерашното утре се бе превърнало в днес и докато нахлузваше неопреновия си костюм, англичанката не можеше да избяга от мислите за онези минути в тунела, когато се опитваше да се измъкне от каменния капан. Усещането за безизходица, за безсилие... Опита се да се отърси от спомените. Трябваше да ги остави зад гърба си.