„Пресвета Дево“ - мислеше си. Тъкмо бе започнала да бере, но гърбът вече я болеше, а пръстите ѝ бяха зелени. Още един юли, още една реколта: домати и маслини, ябълки и сливи. „Бери, бери, бери“ по цял ден, а майка ѝ реже, мели, слага в бутилки, стерилизира и прави доматен сос („Най-важната домашна работа в годината, дете!“), сладко, зехтин и... Ух! Флавия отметна гъстата си буйна коса, заради която се потеше още повече. Идеше ѝ да се разкрещи...
Стига. Изправи се. Тежка мараня се простираше докъдето стигаше взорът - над зелените и жълти хълмове, осеяни с борове и кипариси, над маслиновите горички, лозята и белеещите се тук-там варовикови скали. Маранята си имаше цвят - лилавеещо сиво, и звук - „бъззз“. Флавия се изправи и се провикна в отговор: „Бъззз!“ Бръмченето на насекомите нямаше край. Можеше да те подлуди.
В небето нямаше нито едно облаче, а във въздуха се носеше само сухата миризма на зелени домати. Не личеше нещо да се е случило през изминалата нощ.
- Ей!
Флавия се сепна.
- Пак си се забляла! - Сестра ѝ Мария я погледна строго. Изцъка с език по онзи високомерен начин, характерен за по-големите сестри, който владееше до съвършенство, и посочи наполовина празната кошница на Флавия. - Хайде! Размърдай се!
- Хайде, размърдай се - измърмори Флавия. Още една реколта, още година работа и чакане. И какво чакаше? Някой младеж от селото да дойде да я иска?
Премести се на следващия корен и небрежно откъсна доматите от жилавите им дръжки. „Жилави са като старец“ - помисли си. Като стария Лучано, който пасеше козите по баирите. Сухата лепкава миризма на домати бе полепнала по ноздрите, гърлото и дори по стомаха ѝ.
Имаше най-много двама или трима млади мъже, които ставаха. Не че щяха да ѝ позволят да избира. Пък и кой би избрал нея, ако Флавия не се научеше да си държи езика зад зъбите, както често повтаряше майка ѝ. Беше прекалено независима и твърдоглава.
-Пази си огъня - казваше мама. Имаше предвид за след сватбата. Защото после ставаше матриархат и жената поемаше контрола. Боже мой... без да иска, хвана един домат твърде силно и го смачка. Сокът му се разтече по пръстите ѝ, Флавия изсмука меката сърцевина и хвърли обелката в пръстта.
- Шшт, ей! - На Мария нищо не ѝ убягваше.
Флавия се намръщи на сестра си и мина на следващия корен. Знаеше какво иска Мария. Леонардо Роси. Знаеше, защото беше изключително наблюдателна и разбираше езика на очите. Начинът, по който двамата се гледаха в църквата, издаваше всичко. Църквата беше единственото място, където можеш да видиш някакви хора. Но там трябваше да си със сведен поглед, да си скромен. Пфу!
Протегна се. Само на седемнайсет беше. Гърбът и раменете ѝ бяха още млади и силни, но вече разбираше защо възрастните жени са толкова приведени, изтощени и с помръкнали лица. Брането на домати със сигурност имаше пръст в тази работа...
Спря поглед на розовеещата се в далечината вила „Сирена“. Издигаше се високо над старинните стени, които ограждаха имението като в квадрат, и над залива. Вилата бе собственост на ексцентричния английски поет Едуард Уестърман. Негови бяха и маслиновите дръвчета, и доматените насаждения, за които се грижеха родителите ѝ. Той бе построил дори каменната къщичка, в която живееха, преди девет години, когато пристигна в Сицилия. По онова време Флавия бе малка. Войната беше далеч, никой не си я беше представял дори. А сега в Палермо - най-завладявания град в света, както често го наричаха - се бяха изсипали и германци, и американци. Някъде бе чула, че градът посрещал своите завоеватели с отворени обятия и проститутки на едро. В интерес на истината, тя не знаеше какво да си мисли. Дори не беше сигурна на чия страна са. За пореден път отметна косата си, без да се замисля колко са изцапани ръцете ѝ. Какво значение имаше? Кой щеше да я види?
Семейството на Флавия се грижеше за имението, за земята и за синьор Уестърман. Така беше от 1935 година, когато англичанинът се появи. Едуард Уестърман бе получил наследство едва на двайсет и една, с което той и бащата на Флавия построиха вилата. Папа постоянно повтаряше колко е благодарен за осигурената работа, а синьор Уестърман, колкото и да беше млад, бе добър работодател. Толкова добър, че майката на Флавия кандидатства за готвачка и икономка в имението и също бе наета. Продължаваше да се грижи и за папа, който нямаше нищо („Нищо, дете...“), преди да се появи синьор Уестърман. Папа, чиито деца „щяха да ядат пръст и да умрат като много други в селото, ако не беше добрината на англичанина, синьор Уестърман“. Бащата на Флавия постоянно повтаряше: „Той ни спаси. Няма да ни остави да умрем от глад.“