Приятелят ѝ се наведе към ухото на Джовани и му заговори нещо, докато държеше ножа си, опрян в гърлото му.
- No, по... - молеше се победеният мъж. Изражението му се беше променило. Гласът му бе друг. Тес осъзна, че ако остане жив, никога няма да прости на Тонино за това.
Майсторът на мозайки вдигна ръка и ножът в нея проблесна опасно близо до гърлото на Джовани. После бутна противника си с думите:
- Махай се. Не се връщай никога повече. Всичко свърши.
Джовани залитна и заотстъпва заднишком към вратата на ателието.
- Тонино...
Сицилианецът я погледна:
- Ранена ли си? - Няколко крачки и бе при нея.
Дъхът ѝ секна. За малко да го изгуби. Той я притисна в прегръдките си.
Тес свали горната част на водолазния си костюм, уви се с хавлиена кърпа и накара Тонино да седне, за да измие лицето му. За щастие, неопренът бе предпазил тялото му и нараняванията не бяха толкова лоши, колкото тя се опасяваше.
После му помогна да извади глинената делва от непромокаемата торба.
- Тежка е - изрече, когато я пое от ръцете му. - Да погледнем ли какво има вътре?
Тонино припряно разтърка косата си с кърпата. Влажни кичури увиснаха пред челото и полепнаха по врата му.
- Нали затова я донесохме тук - отвърна с блясък в очите. - Защо иначе двамата с теб минахме през всичко това?
- Добре.
Глиненият съд имаше цвят на избледняла теракота, а капакът сякаш бе залепен - спечен под пласт морска сол или слепнал, защото десетилетия наред не е бил използван. Наложи се Тонино да го отвори с помощта на водолазния си нож.
- Моля - направи жест, с който подкани Тес да извърши ритуала.
Младата жена осъзна, че е затаила дъх. Издиша шумно и с церемониален маниер вдигна капака. Надникнаха вътре. Странно. В делвата имаше друг, по-малък съд.
- Като матрьошки - отбеляза англичанката. Внимателно извади малкото гърне. Беше видимо старинно и крехко, а капачето му изглеждаше като плитка чаша.
- Някаква гръцка урна - предположи Тонино.
- Та това ли е il tesoro? - Тес не можеше да скрие разочарованието си. Беше очаквала... ами... нещо по-голямо.
- Сигурно - сви рамене сицилианецът, но си личеше, че и той се чувства така.
- Какво друго намери? - попита тя, като си спомни, че приятелят ѝ се бе навел да вземе нещо от каменната площадка в пещерата.
- А, да! - Тонино бръкна в джоба си.
Извади пръстен. Двамата го заоглеждаха. „Може би сватбена халка“ - помисли си Тес.
Тонино стана, за да вземе течност за почистване и парцал от шкафа. Пое пръстена от ръцете на англичанката и внимателно го излъска. Постепенно се разкриха ръкописно гравирани инициали: Е.Л.Ш.
- Значи... - пое си въздух мъжът.
Този път едновременно достигнаха до прозрението.
- Дядото на Джовани? - възкликнаха в един глас. - Еторе Шиара?
Имаше логика. Приятелството между Енцо и дядото на Тес предполагаше, че Енцо е знаел за тайното скривалище. Дали се бе опитал да стигне до il tesoro преди дядото на Тонино? Ами ако бе изпратил брат си Еторе в подводната пещера, а той бе останал там, без да може да се измъкне? Навярно му беше свършил въздухът или бе паднал, или пък бе попаднал там точно при първото скално срутване, оттеглил се бе в каверната и бе загинал там от глад. Нямаше значение какво се е случило. Когато Еторе не се завърнал от мисията си, Енцо по всяка вероятно се бе досетил каква е истината. Изгубил бе брат си, но нищо не го спирало да разгласи, че друг е отговорен за смъртта му.
Тонино взе в ръце старинната гръцка ваза и я огледа внимателно. Дръжката имаше формата на лъв, обграден от змии, и беше изключително красива сама по себе си. И все пак...
- Сигурно много е искал съкровището - изрече. - Всички са го искали.
„А ти не си ли го искал“ - помисли си Тес.
- Но твоите роднини са го открили първи - промълви англичанката.
Тонино вдигна вежди въпросително:
- Какво имаш предвид?
- Луиджи.
Приятелят ѝ все още я гледаше объркано, затова Тес му обясни теорията си.
- Аха. - Мъжът протегна ръце и задържа керамичния съд на разстояние. - Това би обяснило много неща. Чудя се дали дядо е знаел, че съкровището принадлежи на Луиджи. Може би да - намръщи се.
- Може да е попитал Едуард Уестърман - предположи Тес, - когато се е завърнал от Англия след войната.
-Може би. - Тонино претегли гърнето. - Доста е тежко. Чудя се...
Внимателно сложи съда на масата, легнал настрани. Веднага видя изпъкналото ръбче на дъното му. Разтърка го леко и нещо се размести. Двамата се спогледаха съучастнически. Тук се криеше много повече, отколкото предполагаха. Тонино натисна ръбчето още веднъж и накрая дъното се отвори. По-голямата част от урната явно бе куха под плиткото капаче. Пълна със...?