И наистина синьор Уестърман винаги се бе държал мило с нея, а понякога дори я викаше при себе, разказваше ѝ истории за Англия и ѝ четеше поезия. Рецитираше на висок глас и на непознат за нея език, но тя чуваше как думите танцуват, затваряше очи и започваше да мечтае.
Уестърман говореше за Англия на някаква смесица от английски и италиански, която не бе лесна за разбиране. Но Флавия схвана, че животът в Англия е различен, толкова различен, че не можеше да си го представи. Момичетата ходеха да танцуват, говореха си свободно и излизаха сами навън, дори и с мъже. И живееха. Пресвета Дево, как само живееха!
Мария вече бе към края на реда си.
- Хайде, Флавия. Много си бавна! - провикна се.
Флавия беше неспокойна. Какво се бе случило през нощта? Какви бяха онези светлини? А шумовете? Нещо ставаше. Рано сутринта видя папа и други мъже от селото да пият еспресо в бара на площада - всички бяха сериозни, поклащаха глава и си шепнеха. Флавия се помота отвън, но не узна нищо. Предполагаше, че е нещо, свързано с войната. Всичко беше свързано с войната. А от нея полза нямаше (така казваше папа). Само вземаше и убиваше младите им мъже. Флавия въздъхна. Значи щеше да има още по-малко младежи, измежду които да избира.
Доматите бяха съвършено гладки и узрели. Толкова слънчева светлина бяха поели, че сякаш бяха пълни с нея. Сега войната бе взела и синьор Уестърман. Всички казваха, че в тези размирни времена в Сицилия е много опасно. Кой можеше да предвиди действията на Хитлер и Мусолини? Кой можеше да каже кои са по-лоши - фашистите или нацистите? Флавия набързо се прекръсти.
Синьорът се бе върнал в Англия и щеше да остане там, докато трае войната. Кога ли щеше да се прибере в красивата си вила, при земята и маслиновите си горички?
Флавия гледаше как Мария се навеждаше и береше, навеждаше и береше... В движенията на сестра ѝ имаше плавен ритъм. С изненада и известно раздразнение Флавия установи, че Мария е доволна. Но как бе възможно, след като нищо не се знаеше? Леонардо беше бог знае къде, а семейството им нямаше поминък и навярно никакво бъдеще без синьор Уестърман. Всеки момент можеше да ги убият, да станат жертви на безсмислената война. Сестра ѝ луда ли беше?
Мария не изглеждаше луда, а сякаш знаеше нещо повече от сестра си.
Флавия въздъхна. Вековете на унищожение от земетресения и вулкани и набезите на всевъзможни завоеватели явно бяха калили сицилианците. Сигурно затова бяха толкова оптимистични и доволни от съдбата си. Не случайно в сицилианския език нямаше бъдеще време. Сицилианците не се надяваха на бъдещето, защото миналото ги бе направило достатъчно силни.
Погледна към жаркото слънце. „Няма бъдеще ли?“ Говореше се, че в Палермо слагат фашистки лозунги по прозорците: По-добре лъв за един ден, отколкото сто години овца. Но папа казваше, че сицилианците не се впечатляват от такива приказки и много добре знаят какво е чест. Какво ги интересуваше войната? Не беше тяхната война. Повече ги вълнуваше оцеляването. Освен това семейството ѝ харесваше англичаните и бе вярно на синьор Уестърман, който им бе дал толкова много. Всички негови вещи - или поне ценните - бяха прилежно скрити. Включително и il tesoro8, което - както веднъж татко ѝ каза на бащата на Сантина - бе скрито на място, където никой не би го търсил.
Флавия сви рамене. И какво? Какво печелеше тя от тази работа - всичките тези интриги, шушукания за врагове и ценности, които трябвало да се крият?
- Дай да видя. - Мария стоеше до нея и проверяваше кошницата ѝ.
Какво щеше да прави сестра ѝ, след като възлюбеният ѝ бе напуснал селото. Не за да иде на война, а да се крие в планината, както казваха някои. Наричаха мъже като него дезертьори. Те спяха в колиби и по пещери и преживяваха, като продаваха крадено зърно и добитък на черния пазар. Повечето хора не ги виняха. А ако той не се върнеше?
„А щом свърши войната, какво? Дори да те избере някой от оцелелите младежи, какъв живот те очаква? Ако извадиш късмет, като на мама. Готвене, чистене, бебета. Робски труд. Цял живот затворена в къщата. Като изключим ходенето на църква и до пазара. Ух...“
- Все си отнесена - смъмри я Мария. - Какво ти става? Това е храната ни, животът ни!
Флавия полюшна кошницата си. Храната ни. Животът ни. Толкова ли бе грешно да иска повече?
Следобед на Флавия не ѝ беше до сън. Горещината сякаш натискаше очите и слепоочията ѝ. Въртеше се в леглото и не можеше да заспи. Какво беше това? Просто юлската жега или...? Стана, наплиска лицето си със студена вода и слезе на долния етаж. Тишина. Светът спеше, но това спокойствие бе затишие пред буря.