- Само със стъкло ли? - продължи. Защо се занимаваше с него? И тя не знаеше. - Или и с камък?
- С всичко - заяви мъжът. За момент погледът му срещна нейния. Очите му проблясваха като черен мрамор. - Каквото и да е. Стига да е точно, да пасва.
„Божичко! - помисли си Тес. - Навярно той просто не обича празни приказки.“
- На плажа ли намерихте всичко това? - Тес взе парче прозрачен светъл кехлибар с гладки и полирани ръбове. Погледнато отблизо, по повърхността му личаха отпечатъци от пясък.
- Si. - Отново сведе поглед. - Морето е богат и щедър господар. - За миг остави зелените, тюркоазени, кафяви и жълти камъчета да се стичат между дългите му пръсти като сълзи.
- Тес!
Обърна се. Само трима души знаеха името ѝ тук, а това определено беше Джовани Шиара. Доста спретнат този път, той крачеше към нея и потупваше часовника си сякаш в упрек, че е закъсняла за срещата им. Имаха ли такава изобщо?
- Здрасти! - Махна с ръка и пристъпи към него. Всъщност ѝ стана доста приятно да види познато лице. Почувства се почти като у дома си.
- Май вече си се настанила.
-Да. - Сети се за храната, която бе намерила в кухнята. Джовани си падаше малко мачо, но семейството му бе мило с нея. - Благодаря за хляба, плодовете и всичко останало.
Сицилианецът сви рамене:
- Di niente. Няма за какво. А сега... дойдох да те заведа на обяд.
Тес се усмихна, в тона му определено долови собственическа нотка, която я подразни.
- Стана ли вече време за обяд?
Навярно бе спала до късно, но ѝ се искаше да поразгледа още малко. А колко ѝ се плуваше само...
- Трябва да говорим за много неща. Andiamo. Да тръгваме!
- Само да се преоблека. - Всъщност въобще не ѝ се ходеше на обяд. Но искаше да научи още за семейството на майка си. Джовани може би знаеше всичко. А и нямаше вид на човек, който обича да му отказват.
- Добре. Ще те изчакам.
Тес погледна към Човека с мозайките - явно не се интересуваше от разговора им, защото се бе върнал към работата си. Живееха в едно село, а Джовани сякаш не го забелязваше. Точно в този момент Човека с мозайките вдигна поглед към придружителя ѝ. В очите му се четеше още по-голяма неприязън отпреди. На лицето си имаше белег - започваше малко под лявото око и стигаше до крайчеца на устните. Личеше, че го е получил отдавна. Тес се сети колко грубо се бе изказал за мозайките Джовани предната вечер, когато минаха оттук. А всъщност те бяха толкова фини и красиви, толкова прецизно изработени - образи от цвят и светлина, които сякаш всеки миг можеха да оживеят. Човекът, който ги бе създал, със сигурност беше... интересен? Привлекателен? Или просто смяташе, че са му лепнали етикет „недружелюбен“, и не виждаше смисъл да го оборва.
- Хубаво - заяви Тес. Искаше ѝ се да подразни някак Човека с мозайките, а и в крайна сметка Джовани ѝ бе донесъл закуска. - Къде ще ме водиш?
ГЛАВА 10
Флавия се опита да си спомни кое бе забелязала първо. Разбития самолет? (По чудо не беше експлодирал. Долната му част беше откъсната - части от нея се търкаляха по земята, а миризмата на горещ метал бе надвиснала като неспазено обещание.) Или пилота в непозната униформа, който се държеше за крака - уязвим, изтощен и гърчещ се от болка? А може би кръвта - засъхнала и лепкава от жегата? Но дори след всичките тези години Флавия отлично знаеше, че не бе нито едно от тези неща. Първо видя очите му.
По-сини от небето над Сицилия, по-сини от морето през лятото. Никога не бе виждала такива очи. О, Дево... Пресвета Дево!
- Моля... - Мъжът явно смяташе, че тя ще му помогне. Протегна ръце към нея, устните му бяха пресъхнали и нацепени. - Имате ли вода? Вода? Да?
Флавия го разбра. Даже да не бе прекарала живота си в слушане на Едуард Уестърман, пак щеше да го разбере. Не се страхуваше. Не ѝ мина през ум да избяга.
Затича се надолу по склона и стигна при него. Какво трябваше да направи? Какво можеше да стори? Заоглежда се наоколо. Полето бе жарко, пусто и тихо, като изключим бръмченето на насекомите. Виждаха се само земята и небето - никой друг.
- Моля... - Пилотът облиза напуканите си устни.
- Si. - Флавия отвори манерката и щом се наведе към него, усети миризма на пот, на кръв, на мъж. Допря я до устните му и леко я повдигна.
Пилотът отпи с жажда и почти се задави, безценната течност потече по брадичката му. Въздъхна и отпи още малко, този път по-внимателно. Флавия клекна и зачака. Колко ли тежко бе ранен? Щеше да се наложи да повика помощ. Не можеше да се справи сама. Но кого да извика...?