- Inglesi? - прошепна.
Мъжът кимна.
Флавия се изправи, стъпи с единия си крак пред другия и посочи пилота:
- Si? - Опитваше се да го попита дали може да ходи.
- Не. Никакъв шанс. Опитах вече - отвърна на чист английски той.
Сложи капачката на манерката и я остави до него. Ако не можеше да ходи... тогава?
- Знаете ли какво стана снощи? - попита мъжът и се опита да се намести по-удобно. Посочи към небето.
Флавия поклати глава. Но се сети за шума, който бе чула. И за светлините на фенерите. Спомни си как се бе надявала да получи знак, нещо да се промени. Както и малкото, което бе дочула от разговорите на папа с другите мъже в кафенето. Какво имаха предвид? Въздушна атака?
- Разбираш английски, нали?
- Si - кимна тя. - Малко. - Не смееше много да говори. Нямаше опит. Ако кажеше нещо не както трябва, той сигурно щеше да ѝ се смее.
- Близо до Сиракуза има мост... - Въздъхна, сякаш не можеше да каже повече.
Флавия усещаше, че трябва да направи нещо, да каже нещо. А не само да стои на място като идиот.
- Изгубихме брега от поглед, отклонихме се от курса много. - Трудно му беше да говори. - Нямахме възможност да разучим картите на района. На земята нямаше светлини, по които да се ориентираме. Нищо не се виждаше.
Кимна, за да му покаже, че разбира, макар че не беше точно така. Дали да рискува и да повика папа? Той харесваше англичаните - беше толкова верен на синьор Уестърман. При нужда би бранил вилата и всичко в нея с цената на живота си.
- Можеш ли да ми донесеш нещо за ядене? - попита пилотът. Гласът му сякаш отслабваше. - Ще ти бъда безкрайно благодарен.
- Si - кимна. Но преди да тръгне, посочи крака му. - Кракът ви?
Мъжът направи гримаса.
- Мисля, че раната е доста голяма. Едно парче от корпуса на самолета здравата ме удари.
Флавия се намръщи.
- Счупен ли е? - За всеки случай показа „счупен“ и с ръце.
Летецът потръпна.
- Не мисля.
Значи щяха да ѝ трябват превръзки, йод, топла вода. И храна. Но как да го остави насред полето през юли. Няма начин. Щеше да се изпържи жив.
- Отивам - започна неуверено Флавия - доведа помощ.
На лицето му се изписа страх.
- Не. Върни се сама. Моля те. Ако можеш, донеси ми шапка, някаква храна и превръзки.
Флавия се изправи.
- Не казвай на никого - предупреди я той. - Ще ме убият. Ще умра.
Разбра го.
- Чакай - каза му. Сякаш можеше да ѝ избяга.
Втурна се обратно. Направо прелетя през полето с пшеницата (в маранята тя бе изгубила очертанията си и приличаше на пухкава котешка козина), през маслиновата горичка, където дърветата сякаш ѝ се усмихваха, а листенцата им проблясваха в отговор на жаркото слънце, и стигна до старата каменна къщичка, която - невероятно! - си беше същата. Как бе възможно, след като толкова неща се бяха променили?
Потна и останала без дъх, Флавия отмести застиналата в зноя мрежеста завеса и пристъпи в задната стая, където баща ѝ спеше и блажено похъркваше.
Отвори уста, за да му каже, но... Ами ако сбърка? Ако папа кажеше на властите и те убиеха англичанина? Смъртта му щеше да ѝ тежи на съвестта. Щеше...
Измъкна се на пръсти от стаята. В кухнята намери каквото ѝ трябваше. Безценен хляб, печен от мама, малко сладко от дюли, домашен зехтин, козе сирене от Лучано, домати от градината, две широки превръзки, шишенце йод. Какво още? Аха, шапка! Дали да рискува с шапката на папа? И може би пинцети? Марля? Напълни една манерка с гореща вода от котлона. Помоли се на Богородица никой да не я види с всички тези провизии, защото иначе щеше да е свършено с нея. Както и с него.
На излизане бе тиха и сръчна като истински разбойник. Шмугна се под завесата на входната врата и хвана през полето към маслиновите горички и жълтата пшеница. Тичаше, колкото ѝ крака държат, и стискаше вързопа пред гърдите си. Сърцето ѝ щеше да изхвръкне от усилие и от жегата - мислеше си, че сънува. Струваше ѝ се, че този ден не е истински, че тя всъщност не е там, че това не се случва, че като стигне до мястото, където бе намерила самолета и летеца, там няма да има нищо. Само мираж. Земята пулсираше и пареше и сякаш ѝ се подиграваше. Изграчи птица. Мираж.
Но той бе там.
Флавия се огледа панически, за да се увери, че е сама. Изглеждаше безкрайно щастлив, че я вижда. И защо не? Тя носеше всичко необходимо за оцеляването му. Не, нямаше нищо общо с нея самата. Можеше да е всеки, всяко момиче от селото.
- Благодаря ти - изрече пилотът. - Страшно мило от твоя страна! Чудесна си!
И все пак... все пак звучеше, сякаш наистина го мисли.
Свенливо извади хляба, зехтина, сиренето и доматите. Гледаше го как яде - как дъвче хляба, как отхапва от домата, как сокът се стича по устните му, как преглъща. Прегладнял беше.