Тес нагази в морето и когато водата стигна до кръста ѝ, се гмурна и с плавни движения заплува навътре. След първоначалния шок при влизането идваше любимият ѝ момент - мига, в който морето и тялото ѝ ставаха едно цяло. Дишаше ритмично. Плуването, гмуркането, дори само потапянето в морето... беше толкова приятно. Помагаше ѝ да мисли, но и да забрави. Следобедното слънце светеше ослепително насреща ѝ. Тес затвори очи и уверено продължи навътре в морето. Понякога ѝ се искаше да плува до безкрай.
В Сицилия беше само за седмица. През този период трябваше да реши какво да прави с вила „Сирена“ и да разбере какво е прогонило майка ѝ оттук. Обърна се по гръб и се отпусна на вълните. Течението бавно я понесе към брега. Колко хубаво би било и в живота да е така. Ако можеше просто да се понесе по течението - както се носеше Дейвид, преди да се срещнат, а и след това. Всъщност може би нямаше да е чак толкова хубаво. Повечето хора в определен момент решаваха да пуснат корени някъде. Навярно и Дейвид го беше направил вече. Тес нямаше представа какво става с него, той така и не я потърси. Дори не се обади да попита „Хей, как е дъщеря ми?“ или да каже „Пратих ти малко пари за детето“. Не, отговорностите не бяха силната му страна. Не пасваха на начина му на живот. И Тес много добре го знаеше, така че сама си беше виновна.
Насочи се към скалните острови с бавен бруст. Извън морето тя рядко се носеше по течението. Работеше здраво, миналата седмица дори кандидатства за повишение в компанията за водоснабдяване. Джанис щеше да се пенсионира и изглеждаше логично Тес да я наследи, което означаваше доста по-добра заплата и повече отпуск. Работата ѝ не беше лоша. А и се разбираше с всички колеги освен Малкълм. Когато в главата ѝ нахлуеха мисли от рода на „Винаги съм искала да постигна повече в живота си“, Тес веднага ги прогонваше и си казваше, че е крайно време да порасне. Здрава беше, имаше Джини, мамчето и татко, имаше свястна работа. „Не бъди неблагодарна, момиче...“
Джовани я беше подпитал какво мисли да прави с вилата. Пиеха кафе. Той отново бе заел поза на добре охранен тигър, облегнал се на стола. Запали цигара и каза:
- И така, Тес, ще продадеш вилата, нали? В такъв вид ли ще я пуснеш на пазара, или искаш да организирам бригадата и да разчистим боклуците, да боядисаме, да постегнем къщата?
Изглеждаше спокоен, но в очакване.
Тес внезапно забрави за храната и виното. Тигърът я бе набелязал и се канеше да я схруска с парцалите.
- Още не знам - отвърна. - Тъкмо пристигнах, забрави ли?
Джовани може и да ѝ беше осигурил закуска (и обяд), но какво общо имаше той с вила „Сирена“, а и какво изобщо знаеше Тес за него? Той я увери, че семействата им винаги са били много близки, но нямаше как да е сигурна в това. Струваше ѝ се прекалено настоятелен в стремежа си да ѝ помогне. А може би - не дай си боже - просто я тресеше сицилианската параноя?
Лъскав и елегантен като онази голяма котка, която непрестанно изплуваше в съзнанието ѝ, Джовани дори не трепна.
- Разбира се, разбира се - заяви, докато размахваше цигарата си. - Първо трябва да си изкараш почивката, нали? Да разгледаш прекрасния бряг на нашата Сицилия. Не бързай. Да, тези неща отнемат време.
Де да имаше Тес повече време...
Сега, когато ги бе доближила, скалните острови ѝ се сториха наистина красиви - образувания от гранит (кафяв, бял и с червени нишки), които навярно някога са били част от брега на Сицилия. Цепнатини и дупки, от които надничаха сукуленти и тревички, покриваха видимата част от скалите и даваха подслон на сини дракони28 и чайки. На Тес веднага ѝ щукна идеята да наеме екипировка за гмуркане и да види какво има под повърхността...
Носеше се във водата и доволно се подхилкваше. Джовани не бе успял да я излъже. Имаше личен интерес от цялата работа, навярно се надяваше да направи пари от вилата, от нея. И защо не? Какво я засягаше? Той и семейството му бяха мили хора, гостоприемни и отзивчиви. Така че...
В морето не се виждаха други хора. Сякаш бе сама в океана. Невероятно! Робин нямаше идея какво изпуска.
Обърна се и заплува към брега. Вилата - нейната вила - се извисяваше величествено сред скалите. Розовеещият ѝ силует ясно се открояваше на фона на лазурното небе. И все пак... засягаше я. Това място вече я привличаше. Странно, но целият пейзаж ѝ се струваше някак познат. И смущаващ. Дали Едуард Уестърман бе знаел, че ще стане така? Затвори очи, течението нежно я носеше към брега, сякаш я галеше. Изведнъж я връхлетя мрачно усещане. Отвори очи.