Сантина я погали по косата, докосна бузата ѝ и се върна в другия край на кухнята. Затананика си нежна мелодия.
Джовани влезе в стаята. Подаде на леля си избродирано парче плат.
Тя се усмихна, поднесе го на Тес и пак заговори на сицилиански.
Джовани пак се залови да превежда. Вече изглеждаше отегчен.
- Казва, че са го избродирали тя и Флавия. Било нещо като... как му казвате, нещо приятелско - обясни и сви рамене.
Тес докосна плата - тънък естествен лен. От времето бродерията беше избеляла, но различи кръстатия бод, мотива със застъпващи се ромбове.
- Красиво е - изрече и погледна Сантина.
Старицата сведе глава.
Тес ѝ върна бродираното пано и отпи от виното си. Вкусът му бе сладък и наситен. Dolce наистина. Не знаеше какво да попита, нито колко да каже.
Сантина пак заговори.
- Нещо се е случило - преведе Джовани със сериозен тон. - През войната. Леля ми вече не била добре дошла в дома на майка ти. Семейство Фаро имали тайна. Тя не знаела каква е. Флавия не ѝ казала. Така и не разбрала.
Тес се намръщи. Пак ли тайни? Взе си още едно dolce. Бяха много вкусни. Но нещо ѝ подсказваше, че може би има повече от една версия на тази история. Сантина не искаше Джовани да знае, че тя разбира английски. Навярно искаше да скрие от него и истината.
Старицата се усмихна и кимна.
- Тя обича да вижда, че хората ядат - отбеляза Джовани. - Преди сама приготвяше всичкото dolce, но отнема цяла вечност, а в последно време много се изморява.
Сантина го изчака да преведе и продължи.
- Казва, че ти трябва lapazienza - търпение, както и енергия. Когато правиш dolce, не се бърза.
Тес кимна официално. Сантина само за dolce ли говореше? Тонино също бе споменал нещо за търпение, но тя имаше само седмица, за да разбере необходимото и да реши какво да прави с наследството си. Имаше ли време за търпение?
- И тогава майка ми заминала за Англия? - предположи.
Джовани зададе въпроса на леля си.
- Не, не тогава - преведе след отговора на Сантина. - Флавия заминала няколко години по-късно. По това време семействата Фаро и Шиара вече се били сдобрили и пак са били близки.
Джовани отново направи някакъв жест.
- Леля ми казва, че Флавия била тъжна. Така и не казала защо, но леля смята, че било любовна мъка.
„Както винаги“ - помисли си Тес.
Но половин час по-късно, на излизане от къщата, Сантина я хвана за ръка, преди да я целуне за сбогом по двете бузи, и прошепна: „Не мога да кажа повече. Ciao, ciao?
Не мога да кажа повече... Интересно казано. Дали старицата не можеше да каже повече, защото не знаеше цялата история, или защото Джовани Шиара беше в стаята? Не стана ясно. Но поне в едно Тес вече бе сигурна - трябваше да остане насаме със Сантина някак. Само така щеше да се сдобие с нецензурираната версия на историята...
Малко след девет вечерта. Времето за passegiata отдавна бе отминало и улиците бяха пусти. Тес искаше да се помотае из il baglio, да се наслади на уханията и сенките на нощта. Но Джовани бързо и устремено крачеше пред нея с явното намерение да я изпрати до вратата на вилата. Само дотам, решена бе Тес.
- Помисли ли си? - попита я, докато минаваха край огромното евкалиптово дърво. - Какво ще правиш с вилата?
- Да, мислих по въпроса, но не съм решила още - отвърна Тес. Ментовият аромат на листата, които погалиха рамото ѝ, се сливаше със соления морски въздух и влагата по камъните. - Ще я давам под наем на туристи, примерно.
- А! - Джовани се обърна. - Не искаш да я продаваш?
В мрака изражението на лицето му не се виждаше.
- Не. Или поне засега - заяви Тес.
Мъжът поклати глава.
- Трябва да говорим по този въпрос.
- Така ли?
Минаха покрай ателието на Тонино. Вратата бе плътно затворена, а на витрината почти завършена стоеше мозайката със змията. Светлозелените стъкълца отразяваха светлините, които ограждаха витрината, както морето отразява слънцето. Линиите помежду им се чернееха като малки тънки стрелички. Жълтото стъкло на очите сякаш светеше. Мозайката беше хем красива, хем страшна. Тес потръпна. Не можеше да си представи някой да си я купи.
- Да, разбира се - настоя Джовани. Наближиха стълбите и той я подкани да го хване под ръка. Тес се поколеба за миг. - Утре ще те заведа на обяд. На някое специално място, да?
- Няма нужда, наистина... - отвърна Тес в опит да се измъкне. Беше много мило от негова страна, но тя се притесняваше, че може би всичко това си има цена.
- Настоявам - прекъсна я. Гласът му бе строг. - Тук, в Четария, се отнасяме сериозно с отговорностите си. А аз трябва да ти кажа повече за вила „Сирена“.