- Какво по-точно?
Тес бе заинтригувана. Още тайни? И защо този мъж се чувстваше отговорен за нея? Стъпалата свършиха, тя отключи външната врата, влязоха в двора и се отправиха към главния вход на вилата.
- Може би ти ще ми кажеш нещо в замяна. - Този път Джовани бе много близо, почти го прошепна в ухото ѝ.
- Стига да мога - изрече Тес и леко се отдръпна. И сега какво?
- Майка ти сигурно ти е дала някакво съобщение?
Вече бяха под лампата на входа и Тес видя искра на раздразнение в тъмните му очи.
- За нещо в къщата - продължи Джовани. - Нещо, което да търсиш. Специален предмет, който тя знае къде е, може би?
Тес се намръщи. Нямаше идея за какво ѝ говори, но той пък нямаше представа колко потайна бе майка ѝ, що се отнася до Сицилия.
- Затова си дошла тук, нали? - попита. - Да го намериш?
- Не. Нищо не ми е казала.
- Нищо?
- Да, нищо.
- Va bene36. - Сви рамене и ѝ подаде ръка, навярно за да вземе ключовете ѝ.
- Уморена съм, Джовани. Лека нощ.
Явно трябваше да е категорична с тези мъже. Подадеш им пръст, а те...
- Твоя воля. Лека нощ тогава.
- До утре? - Целуна го по бузата.
- Si. Dumani37
Джовани се обърна и излезе през главната порта, като ѝ направи знак да заключи след него. Само след миг нощта сякаш го погълна.
Тес отвори вратата, мина през хола и кухнята, хвърли чантата си на един стол и отиде направо на задната тераса. Спря се, за да погледа залива. Нощта се спускаше, но в небето още се розовееха следите на залеза.
Надявала се бе, че тази вечер ще намери отговори, но вместо това въпросите бяха станали повече отвсякога. По време на войната роднините ѝ пазели някаква тайна, но каква? Усещаше, че Сантина знае. Изглежда, че майка ѝ още от малка е била бунтарка. Огън момиче. Тес се засмя - днес никой в семейството не смееше да се опълчи на мамчето. В младостта си Флавия намерила някакъв англичанин. Освен ако разваленият английски на Сантина не я беше подвел. Може би мамчето бе срещнала англичанин...? Но как се вписваха дългът, кражбата и предателството? На всичкото отгоре се оказваше, че във вилата е скрит мистериозен обект. Тес съвсем се обърка. И защо, за бога, Джовани не трябваше да разбира, че леля му знае английски?
Някой стоеше на брега на морето и се взираше в абаносовите вълни. Навярно беше Тонино. Изглеждаше неспокоен. И тъжен.
Каква ли бе неговата тайна? Явно в Сицилия всеки криеше нещо.
ГЛАВА 18
Донесоха го под прикритието на нощта.
Не беше умрял, слава на Богородица! Не беше умрял, но едва дишаше, и все пак не се бе отказал от борбата за живот.
Един бог знае как, но баща ѝ и Алберто го бяха донесли сами. Лицата им бяха помръкнали и се сбогуваха, сякаш ги дебнеше предател, скрит в каменните стени на къщата. Бързо и тихо мама донесе кърпи, топла вода и превръзки. Мария само клатеше глава от отчаяние. Всеки би помислил, че е една от тях - възрастните, а не просто момиче, което е няколко години по-голямо от Флавия.
- Моли се за него, дъще - каза мама, сякаш Флавия (която вече не бе много сигурна, че господ ще отговори на молитвите й) не правеше точно това по цял ден. Молеше се на Богородица. Молеше се за прошка. Молеше се той да оживее.
- И не казвай на никого - добави папа. - Даже на Сантина.
Тогава Флавия разбра, че баща ѝ не е казал на Енцо. Сигурно Алберто бе решил така. Всички знаеха, че между семействата им има ненавист. От поколения между родовете Амато и Шиара се прокрадваше сянка на недоверие заради спор за някаква земя от преди години. С времето разправията ставаше все по-ожесточена. А клюките, недоверието, сплетните и интригите само влошаваха нещата. Баща ѝ открай време се разкъсваше между двамата си приятели.
Флавия се промъкна в стаята, която бяха подготвили за летеца - малката спалня, където спеше сестрата на мама, когато идваше на гости. Той лежеше в леглото неподвижен като статуя. Челото му беше бяло и обсипано с перлени капки пот.
Нежно сложи студена мокра кърпа над веждите му. И тогава - смееше ли? - прокара пръсти по бузата му, за да провери. Кожата му бе хладна и влажна.
Пилотът отвори очи. Флавия се сепна от бледия му кристалносин поглед. Дали ѝ беше простил?
- Съжалявам - прошепна,
- Моят ангел. - По устните му се прокрадна болезнена усмивка.
Флавия усети силен прилив на облекчение.
- Моят ангел - повтори. Затвори очи и заспа.
- Sogni d’oru - прошепна тя. Сладки сънища... златни сънища...
Флавия остави тетрадката за цял следобед. Уморяваше се. Не толкова от писането, колкото от емоциите, които преживяваше отново. Неизбежно беше. Докато пишеше, си спомняше... лицето му, бледата кожа, сините очи, аромата му, примесен с мириса на болестта и лекарствата, които бореха смъртта. И гласа му, начина, по който ѝ говореше. Моят ангел...