Тонино кимна.
- Тук е спокойно, да. Виждам, че харесваш селото ни.
- Мислиш ли, че винаги ще живееш тук? - попита Тес и с крак очерта кръг във водата. Той и семейството му навярно живееха в селото от цяла вечност.
- Тук има всичко, което ми е нужно.
И все пак, докато го изричаше, пак се взираше някъде в морето и Тес отново видя онази тъга в очите му. Тонино обичаше мястото, морето. Но нещата бяха по-сложни. Той беше по-сложен.
- А семейството ти? Ами те? - продължи да го разпитва.
Събеседникът ѝ премигна и се обърна към нея.
- Дядо ми беше Алберто Амато.
Тес повдигна вежди, сякаш никога не е чувала името.
- Беше рибар. Легенда. Можеше да задържа дъха си повече от четири минути и се гмуркаше на дълбочина до шейсет метра.
Тя кимна. Беше впечатляващо.
- А баща ти?
- И той беше рибар. Излизаше с лодката си. През май и юни участваше в Mattanza41. Всички участваха.
- Mattanza?
- Ритуалният лов на синьолюспеста риба тон - обясни и посочи към сградите в залива: хале с три големи арки и разпадащи се риболовни постройки, изоставени и безполезни. - Работеха в екип. Много мъже в малки лодки.
- Какво беше?
- Навремето този бизнес процъфтяваше. Но се лееше много кръв. Друга дума за mattanza е клане. Но... - Тонино сви рамене. - Казват, че названието Четария идва от многото риба в морето. Буквално означава „земя на рибата тон” на гръцки - поясни и тъжно поклати глава. - И все пак клането на риба тон не беше приятна гледка. Дори на мъжете, които трябваше да го правят, им беше трудно.
Тес потръпна. Осъзна колко трудно им е било да си изкарват прехраната. За щастие, рибата тон вече не се ловеше и убиваше по този начин.
- Държаха лодките ей там. - Посочи ѝ халето. - Казват, че оттам още се носи ехото на Cialoma.
Тес се заслуша. Не долови нищо освен ехото на празнотата, ако имаше такова.
- Което е...?
- Песен - отвърна Тонино. - Рибарите я пеели, за да им даде сила да хвърлят мрежите си.
- А сега изглежда толкова спокойно.
Сградите сякаш си почиваха, за тях времето бе спряло. Смокиновото дърво и олеандърът пред ръждясалите котви бяха като символ на техния покой.
Той сви рамене.
- Ако търсиш пълен покой, трябва да идеш в Сегеста.
- Сегеста?
Виждала я беше на картата. Но обикалянето по забележителности не ѝ беше приоритет. Предпочиташе да се разхожда из селото на майка си, да търси информация, да си почива във вилата и в морето. Имаше нужда да помисли и да реши какво ще прави с вила „Сирена“, а и с Робин.
Тонино потърка белега на бузата си.
- Разбира се! Не може да дойдеш в Четария и да не видиш Сегеста.
Тес се усмихна.
- Бих искала. Но утре си заминавам.
Събеседникът ѝ вдигна вежди.
- Имаш днес.
- Предполагам. - Не изгаряше от желание. Минало ѝ бе през ум пак да си опита късмета при Сантина, но вероятността Джовани да си въобрази нещо бе прекалено голяма. - Какво има за гледане там?
Тонино приглади коса с опакото на ръката си. По лицето му проблясваше тънък слой прах - от камъните навярно.
- Един храм - отвърна. - И амфитеатър.
- Наистина ли? - Беше впечатлена. Не се случваше всеки ден да видиш храмове и амфитеатри. Особено в Прайдхевън.
- Мога да те заведа - предложи Тонино. Гледаше я, сякаш виждаше през нея.
- Но работата ти...
- Ще почака. Освен ако - сви малкия си пръст - нямаш други планове?
- Нямам - отсече бързо Тес. Тонино несъмнено я бе виждал с Джовани. Не искаше майсторът на мозайки да си мисли, че между нея и Джовани има нещо... Защото не беше вярно, а и понеже нямаше да му стане приятно, ако възприемаше семейство Шиара за свои врагове. - С удоволствие ще дойда. Имаш ли кола? Понеже... - Щеше да подхвърли, че може да отидат с нейната кола под наем, която почти не беше използвала.
Тонино се ухили:
- Имам нещо по-добро.
- О?
- Да се срещнем тук след час - предложи. В тъмните му очи проблесна опасна искра.
- Добре - съгласи се Тес, без за миг да се поколебае.
Час по-късно слезе по каменните стълби. Тонино вече я чакаше.
- Ciao - поздрави и ѝ подаде каска.
Мда. Добре че бе облякла сините ленени панталонки, а не късата дънкова пола. Скутерът му „Ламбрета“, който изглеждаше по-скоро красив, отколкото мощен, бе паркиран до входа на il baglio.
Качи се зад Тонино.
- Дръж се здраво! - провикна се той и потеглиха.
Край пътя, по който излязоха от селото, растяха бамбук, кактуси и маслинови дръвчета. Караха към нежнозелените склонове на планината, чиито гранитни върхове се бяха скрили наполовина зад пухкавите облаци. Както държеше Тонино през кръста, Тес усети прилив на радост. Ами... нямаше за какво друго да се хване. Само така се чувстваше в безопасност. Не че караха много бързо. Нямаше как - скутерът не беше мощен. Но вятърът докосваше приятно лицето ѝ и развяваше косите ѝ. Хубаво беше. Не можеше да си спомни кога за последно се е чувствала толкова добре.