При тази небивалица тя не се сдържа и се разсмя.
- Какво? - попита Тонино.
- Рано или късно бусът за хотдог винаги идва на девствените места - отбеляза Тес.
- Хотдог ли? - намръщи се водачът ѝ.
- Наденичка в хлебче - поясни тя. И не, не знаеше защо се нарича така.
Цял автобус хора се изсипаха на паркинга долу и тръгнаха към амфитеатъра.
- Време е да тръгваме - заяви Тонино.
Метнаха се на скутера и потеглиха по криволичещия надолу път, който водеше към самотния храм. Паркираха, поеха по една пътека, обрасла с агава и мирта, и стигнаха. Храмът бе по-голям, отколкото ѝ се бе сторил. По-стар и дори още по-красив. По огромните колони, в множество образувани от ерозията цепнатини и дупки, растяха диви цветя и тревички.
- Лястовичките гнездят тук - заяви Тонино и в същия миг някъде в далечината запяха звънците на стадо кози.
- Колко е стар? - попита Тес.
- От пети век преди Христа. Казват, че никога не е бил осквернен, защото така и не е бил довършен. Още си чака покрива, виждаш ли?
- Ммм. - Виждаше. Щеше да чака цяла вечност...
Тонино се усмихна:
- Спокойно е, нали?
- Да - съгласи се Тес. - Благодаря ти.
- Че те доведох ли? - Сви рамене. - Няма за какво. Като живееш на някое място... е добре от време на време да си припомняш какво има там.
- Че не ми позволи да го пропусна - поясни тя.
Водачът ѝ кимна леко и я поведе към малка дървена пейка до смокиново дърво.
Тес седна. Мястото беше закътано, но все пак се изненада, като видя как Тонино откъсна две сочни смокини от дървото.
Подаде ѝ едната.
- Ранна реколта - поясни. - Беше добра пролет. Сортът е „Сан Пиетро“. Обикновено зреят за фестивала в края на юни.
Тес поднесе смокинята към устните си и отхапа. Плодът бе мек и нежен, а сърцевината му - зърнеста и сладка, погъделичка езика ѝ.
- Мисля, че са първите за сезона - заяви той.
Колко различни бяха тези двама мъже, Тонино Амато и Джовани Шиара. Джовани беше бизнесмен, а Тонино - човек на изкуството. Джовани я водеше по ресторанти с отлична храна и обслужване, а Тонино я заведе в руините на храм, пя ѝ опера и я почерпи с плодове направо от дървото. Много различни...
- Защо Джовани Шиара те мрази толкова? - не се сдържа Тес.
Тонино веднага се намръщи. Промърмори нещо от рода на bastardo42.
- Стара вражда - отвърна и прокара леко пръсти по белега си. - А и ние не сме първите. Защо се занимаваш с това? - попита хладно. - Какво значение има за теб?
Тес се изправи и застана до него.
- Просто съм любопитна - заяви. Любопитна беше, и още как... Как можеше да реши на кого да има доверие, като дори не беше чула другата страна на историята? - Джовани ми разказа малко...
Тонино отново изруга под нос.
- Много отдавна те ни взеха земята. Знаеха на кого да служат и кого да наказват. Това е едно на ръка. Но убийството - изръмжа, - това вече е друга работа.
- Убийство? - Тес се втренчи в него. - Да не би Джовани...?
- Не, не той. - Тонино извърна поглед. - Семейството му, Шиара. Те причиниха смъртта на чичо ми. Нямат скрупули. Не се спират пред нищо. - Прокара показалец по белега си.
- Но какво се случи? - Тес искаше да научи още, не можеше да спре дотук. - Ами полицията? Нямаше ли разследване? Защо те...
Спря, защото Тонино се засмя гръмко и истерично. Нямаше и следа от хумор в смеха му.
- Това е Сицилия, Тес. А ние говорим за семейство Шиара.
- Но...
Май беше дотук с въпросите. Той пристъпи към нея и я хвана за раменете.
- Остави, Тес.
Тя се обърна към него и докосна с коса устните му. В извивката на челюстта му имаше нещо познато. Напомняше ѝ за нещо или за някого. Усещаше аромата му - на дива мента и лимон. Докосна белега на лицето му и Тонино трепна.
- Този белег... - едва го изрече и вече знаеше.
- Да - потвърди той и сведе глава. - Като бяхме тийнейджъри, постоянно се биехме. Беше ни в кръвта. Предците ни бяха същите.
Тес прокара пръст по цялата дължина на белега. Джовани. Но защо чичото на Тонино е бил убит и как на семейство Шиара им се е разминало? На кого са служели и кого са наказали? Всичко това бе толкова объркващо. Дълг, кражба и предателство, а сега и това. Убийство...
Позволи си да плъзне ръка към рамото му. Искаше ѝ се да спре на тила, където тъмната му коса се завихряше в съблазнителни топли къдрици. Но... беше заради мястото. Трябваше да е заради мястото.
- Още не си ми разказал - изрече нежно - историята за русалката.
Лицата им бяха толкова близо.
- Но ще ти я разкажа.
Тонино се наведе към нея и леко и нежно я целуна. Вкусът на устните му бе толкова сладък - на зрели смокини и мускус.
- Мисля, че ще се върнеш в Сицилия - прошепна ѝ. - Ще се върнеш, нали?