- Да - отвърна, без да се поколебае. Тилът му бе точно толкова топъл, колкото бе очаквала. За миг Тес спря да мисли за Робин, за Джини и за родителите си. Забрави за родовете Шиара, Амато и Фаро от Сицилия, за вила „Сирена“ и за тайните, които тя криеше. Забрави дори за историята на майка си. Не знаеше кога, но щеше да се върне. - Обещавам.
ГЛАВА 22
Казват, че маса без хляб е като ден без слънце. Хлябът има основна роля в сицилианското меню. Пресен и със златиста коричка, крехък и мек. Религия и ритуал. Заплетени на плитки самуни, кръстосани, обърнати обратно; черен хляб, хляб с ядки, хляб със семена, хляб без набухватели. Изпечен в тухлени пещи на огън, разпален с маслиново дърво.
Доколкото Флавия знаеше, декоративни обредни хлябове се правеха от векове в Сицилия. Традицията бе свързана с различни религиозни празници и ритуали. Хлябове като пасхалния (великденски) хляб например даваха шанс на пекарите да развихрят таланта си на скулптури. Имаше хляб ferro di cavallo - конска подкова, pesce - риба и mafalda - със завъртулки.
Не е лесно... За да бухне идеално при печенето, трябва да се използва точното количество мая при замесването.
Дали Тес щеше да си опече хляб някога? Едва ли. И все пак това изкуство нямаше да бъде забравено, поне докато Флавия имаше сили да диша и да работи с ръцете си. Започна да записва рецептата - нейната рецепта, рецептата, която се предаваше от майка на дъщеря от незапомнени години в рода ѝ.
Хлябът, символът на наследствеността във всичките ѝ форми...
Грижите за летеца придаваха смисъл на съществуването ѝ. Флавия стана по-дисциплинирана и всеотдайна. Вече не се опитваше да се измъкне от къщната работа, мислите ѝ не се рееха с часове. Работеше здраво вкъщи и на полето, за да може по-рано да се втурне да се грижи за него. Знаеше, че за семейството ѝ - мама, папа и Мария - тази нейна грижовност е изненада. Но в края на краищата той бе паднал от небето и тя го беше намерила. Така че бе поела отговорност за него. Да го докосва, да промива раните му, да го храни, да му помага да сяда, а след време и да се изправи за първи път - несигурен и нестабилен като новородено яре. Всичко това ѝ носеше задоволство. За първи път в живота си Флавия се чувстваше необходима.
Пилотът бе изненадан, че сицилианско семейство се грижи за него.
- Защо? - отрони се веднъж от напуканите му устни. Беше в самото начало, когато най-лошото вече бе преминало и се знаеше, че ще оживее. - Защо го правите? Страшно съм благодарен, но защо ви е да ми помагате?
Флавия нежно избърса лицето му с кърпа. Скулите му бяха високи и силно изразени, челото му беше широко, кожата - опъната и светла. А колкото до устата, долната му устна бе плътна и нежна, горната - леко извита и малко встрани. Именно това несъвършенство я бе пленило, взираше се в него с часове.
- Семейството ми... ние харесваме англичаните - отговори му. - Работим за англичанин.
С известно колебание Флавия му разказа за синьор Уестърман, за голямата вила ѝ за поезията, която ѝ беше чел като малка, как се е вихрила из дома му с парцалите и препаратите.
- А къде е той? - попита летецът и се огледа наоколо, сякаш очакваше синьор Уестърман всеки момент да се материализира от нищото.
-Върна се в Англия - обясни му. - Тук беше прекалено опасно.
Пилотът кимна и погледът му се зарея. Флавия знаеше за какво си мисли - за атаката, в която бе участвал. Атаката, която го бе довела тук.
- Пустата му война - изрече той. - Всички ни ще отнесе, да знаеш.
Летецът беше добър слушател, все пак нямаше къде да отиде. Понякога Флавия му говореше - шепнешком, ако се налага - за семейството и живота си. Каза му неща, които бе споделяла само на най-добрата си приятелка Сантина.
- Не ми е тук мястото. Никога не е било - призна.
- А къде е? - пошегува се той.
Но Флавия не искаше летецът да ѝ се смее:
- Някъде, където мога да живея. Където мога да дишам. Да бъда себе си.
Той кимна с разбиране.
- Ти си чудесно момиче, Флавия. Надявам се да получиш всичко, което искаш, наистина се надявам.
- Ще го получа, ако се боря - заяви вече по-смело. Пилотът ѝ бе казал името си, Питър, и тя си го шепнеше нощем, когато нямаше кой да я чуе.
- И все пак твоите роднини са добри хора. Спасиха ми живота. Да му се не види, вие всички ми спасихте живота! И може би, като пораснеш, ще се почувстваш по друг начин.
- Не съм дете - заяви още по-сериозно Флавия. - На седемнайсет съм.
- Седемнайсет, така ли? - Само я погледна и се усмихна.
Флавия осъзна, че нейните седемнайсет години не бяха достатъчни.