- Флавия - каза ѝ Питър веднъж, - може би животът, за който копнееш, не е чак толкова хубав, колкото очакваш. - В сините му очи проблясваше странно напрежение. - Мечтите винаги изглеждат толкова идеални. Но може би тревата на съседите всъщност не е по-зелена.
Флавия го слушаше внимателно. Тревата на съседите ли...?
- Все пак искам да видя с очите си - отвърна тя. Можеше само да си фантазира за живот, в който имаш правото на избор, където никой не ти чертае пътя. Но как би могъл да разбере той? Толкова малко знаеше за живота в Сицилия.
Постепенно започна да общува все по-свободно с него. Шегуваха се и се смееха. Питър сякаш винаги я чакаше, изражението му се променяше, като я гледаше как шета из стаята, как подрежда нещата му или му носи прясна вода. Започна да ѝ разказва истории, да ѝ говори за Англия. Щом споменеше родината си, в очите му се четеше копнеж, за който Флавия му завиждаше.
Веднъж влетя в стаята му като хала. Мария я бе накарала да чисти мангала, въпреки че вече го беше направила и той бе напълно чист. От чиста злоба. Само и само да ѝ попречи... да дойде и да го види. Почти бе успяла.
Летецът седеше на леглото и Флавия седна до него.
Питър се усмихна. Потупа я по ръката.
- Май трябва да те заведа в добрата стара Британия, да ти покажа за какво става въпрос. Само тази проклета война да свърши.
Флавия не разбра, че това е шега.
- Наистина ли? - попита.
Последва дълга пауза. Той я гледаше съсредоточено и мълчеше.
- Би ли ме взел със себе си?
Флавия доближи лице към неговото, той простена и се наведе към нея.
Усещането, когато я целуна, беше различно от всичко, което си бе представяла. Допирът и милувката на устните му върху нейните... Сякаш дълбоко в нея нещо се разтапяше и се превръщаше в пареща течност, която я изгаряше.
Когато той се отдръпна, Флавия искаше още, искаше Питър да я целуне отново, да я притисне към себе си - толкова близо, че никога нищо да не може да ги раздели...
Но той дори не я погледна.
- Върви си, Флавия! Моля те, върви си!
Флавия остави химикалката. Трябваше да си почине. Да помисли. Стара беше, а спомените се връщаха прекалено ярки и живи. Минало ѝ бе през ум, че историята ще се окаже скучна. Но не беше очаквала този... прилив на тъга.
Кога се беше влюбила в него? Кой знае? Дали когато го намери в долината, сред останките на самолета, разкъсан и кървящ? Дали когато беше на прага на смъртта и едва не го загуби? Или когато я целуна?
Отново взе химикалката. Ако не емоциите, поне писането трябваше да държи под контрол. Трябваше да си спомни за кого го прави - за Тес. За своята красива дъщеря Тес, която трябваше да чуе тази история. А и... не само за нея.
- Какво има? - попита го на следващия ден. - Къде сбърках?
Питър пак не искаше да я погледне.
- Никъде - отвърна. Изглеждаше тъжен. Нежно отметна кичур коса от лицето ѝ и докосна леко бузата ѝ с пръсти.
Флавия затвори очи. Колко бе приятно докосването на този мъж.
- Направих грешка, като те целунах. Един мъж не бива да се възползва от момиче по този начин.
- Не си се възползвал.
Този път тя се протегна да го целуне. Този път тя държеше лицето му, тя отвори устни и усети с език вкуса му - като нектар. Не се страхуваше да изрази страстта си. Единственото, което искаше, бе да бъде в обятията му. Единственото, което искаше, бе да го целува. Отново и отново. Щеше да го задуши с целувки, ако можеше.
Избързваше.
Флавия затвори очи за момент. Прекалено болезнено беше.
Според Лени бе минало предостатъчно време. Прав беше, разбира се. Но разстоянието - било то във времето или в пространството - не винаги прави болката по-слаба. А сега, след всичките тези години, болката ѝ се бе върнала и Флавия я усещаше дълбоко в себе си. Така, както бе усетила допира на нежните му устни при онази първа целувка.
Вече разбираше колко уязвима и дори наивна - както мнозина биха казали - е била тогава. Макар че не беше така. Наистина не беше.
Изведнъж осъзна, че на години е била почти колкото внучка си, но Джини навърши осемнайсет в началото на пролетта, а рожденият ден на Флавия бе през зимата. И все пак... светове деляха онова младо сицилианско момиче от английската ѝ внучка, цели светове.
- Помогни ми да намеря правилните думи - прошепна сама на себе си или в молитва. Трябваше да разкаже историята точно и искрено.
Помогнала бе на своя летец да оздравее, а после му беше дала и сърцето си. Случило се бе толкова лесно и естествено. Беше го обикнала. И понякога си мислеше, че винаги ще го обича. Че образът му ще я преследва до сетния ѝ дъх. Че никога няма да бъде свободна.
Майка ѝ явно бе усетила опасността. Или Мария ѝ беше казала. Говориха с папа и забраниха на Флавия да остава насаме с летеца. Но тогава вече бе късно. Прекалено късно.