- О! - възкликна рожденичката. Изчерви се и закри уста с ръка. - Кога успяхте...?
Тогава един от младежите засвири Happy Birthday на китара и всички запяха, а Мич измъкна още шампанско и напълни чашите. Вдигнаха тост, Лайза си намисли желание и духна свещичките...
Тес се смееше, пляскаше и пееше с останалите. Оглеждаше веселите лица наоколо и танцуваше - първо с Лайза, после с децата, след това с Мич и дори с онзи антипатичен тип, който я бе заговорил по-рано. Но сърцето ѝ не бе там. И тя не искаше да остава повече. Искаше да си ходи.
- Може да излезем някой път - подхвърли след танца им онзи човек, който всъщност се казваше Марк и бе колега на Мич.
„Виждаш ли - каза си Тес наум. - Нищо ти няма. Просто подбираш.“
- Навярно няма да съм тук за дълго - заяви. Реши, че повече няма да ходи по срещи с непознати. Животът бе твърде кратък, времето - твърде ценно. Всяка минута бе от значение.
- О! - възкликна Марк. Изглеждаше разочарован. - Заминаваш?
- Да - отвърна Тес, макар да не знаеше кога. Зависеше основно от Джини. Докато още имаше работа, предполагаше, че ще е след около шест месеца, когато ѝ дадат отпуска. Но сега... Беше на кръстопът и трябваше да вземе важно решение. Но вече знаеше в коя посока ще тръгне.
Защо ли? Заради тайната от миналото на майка ѝ, която жадуваше да разкрие? Заради влечението към вилата и тюркоазения залив? Заради обещанието, което даде на един мъж в древногръцки храм? Все едно. Сицилия много силно я привличаше. А Тес дори не искаше да се съпротивлява.
* * *
Прибрала се бе едва преди половин час, когато Робин ѝ звънна. Тес мислеше да не му вдига, но после се сети за партито и за постоянното усещане, че е сама.
- Хванах те! - заяви той. - Най-накрая. Не затваряй. Знам, че ме избягваш. - Задъхан беше, сякаш току-що се бе измъкнал от къщи под претекст, че ще изхвърля боклука, или нещо такова.
- Обикновено се обаждаш, когато съм на работа - отвърна хладно. Макар че нямаше да ходи на работа още дълго... Само докато ѝ изтече предизвестието. Нямаше значение какво ще ѝ каже Робин. Бъдещето беше неясно, но пък какво по-вълнуващо от това?
- Тес, държах се като идиот - започна той. И както винаги премина през защитата ѝ с лекота.
Реши да не му противоречи по въпроса с идиота.
- Трябваше да дойда в Сицилия с теб. Не биваше да позволявам на Хелън да ме притиска. Хвана ме страх. Не събрах смелост. Сигурно ме мразиш и те разбирам.
- Не те мразя. - Странно, но си беше самата истина. Просто се дразнеше. Старата песен на нов глас. Старият Робин. Никога нищо нямаше да се промени.
- Ще ти се реванширам - продължи. - Да вечеряме заедно утре? Ще ми разкажеш всичко. За къщата и така нататък.
- Не мисля. - Тес се изненада от собствената си решителност. Преди щеше веднага да се предаде, просто не можеше да му откаже. Но сега... Нещо я дърпаше към Сицилия и далеч от Робии. В противоположната посока. И определено вземаше превес.
- Тес! Тес, мила... - Робин направо мъркаше. Още си мислеше, че тя е негова. - Разстроена си, разбирам. Но ако ми дадеш още един шанс... този път ще бъде различно.
- Винаги съм искала повече от теб, Робин. И сега осъзнах, че не мога да имам каквото съм искала. - Наистина не проумяваше защо ѝ бе отнело толкова време да стигне до този извод.
- Ето тук грешиш. Мога да ти дам повече, защото...
- Не можеш. Защото си женен. А вече... не искам дори трошица от това, което е останало. Вече не - категорична беше. Смятала го бе за специален. Но нищо специално нямаше в мъж, който кляка пред родителите на жена си, защото имат пари. Нищо специално нямаше в мъж, който те държи в периферията на живота си. Лайза бе права, Тес заслужаваше повече.
- Но, Тес...
- Сбогом, Робин. Моля те, не се обаждай повече - изрече и затвори. Изправи рамене и усети как огромна тежест падна от гърба ѝ. Хубаво.
Сети се за Джини и за изпитите ѝ, които вече бяха започнали. След седмица сама вкъщи дъщеря ѝ изглеждаше по-притеснена отвсякога - не смееше да погледне майка си в очите и все се измъкваше, за да се среща с онази мистериозна приятелка. Тес осъзна, че Джини се отдалечава от нея. В главата ѝ изплуваха разбъркани спомени: колебливите първи стъпки на момиченцето ѝ, вдигнатите нагоре ръчички, когато Джини молеше Тес да я гушне и завърти в кръг, докато им се завие свят; първият учебен ден на Джини - сериозният ѝ поглед, пребледнялото лице, тъмносинята жилетка и сивата плисирана поличка; първият път, когато Джини погледна майка си и каза: „Този цвят ти отива, мамо“... После започнаха да пазаруват дрехи заедно. Припяваха си Don’t look back in anger на Oasis... Тес премигна през сълзи.
Тогава ѝ хрумна нещо. Ама, разбира се! Зачуди се защо не се е сетила преди. Даваше ѝ се шанс да постъпи правилно. Трябваше само да се възползва от него...